Градината на пеперудите [bg]

— Върнала си си момичетата!

— Да, и те толкова ще се радват да те видят. Липсваше им колкото и на останалите. Казват, че никой не им чете така хубаво като теб.

Едисън не успява да прикрие смеха си с кашлица. Инара го гледа кисело. Виктор почти изпитва облекчение, че момичето избягва по-тежкия въпрос. Явно го прави с всички. Агентът прочиства гърло, за да им привлече вниманието.

— Извинявам се, че ви прекъсвам, но настоявам за обяснение.

— Обикновено така прави — промърморва Инара.

София се усмихва.

— Това му е работата. Но може би… — Тя поглежда към момчето в леглото и Виктор проследява погледа ѝ. Въпреки цялата шумотевица Дезмънд дори не е помръднал. — Другаде?

Виктор кимва и ги повежда навън. В коридора заварват сенатор Кингсли да стои сама пред вратата на стаята на Пеперудите и да си поема дълбоко дъх. Ризата и полата би трябвало да ѝ придават по-меко излъчване, но вместо това изглежда уплашена. Виктор се чуди дали за нея костюмът ѝ не е същото, което е гланцът за устни за Инара — щит срещу останалия свят.

— Мислиш ли, че ще влезе? — пита Инара.

— Все някога — отвръща той. — След като осъзнае, че не би могла да се подготви за подобно нещо.

Виктор ги води в стая в буферната зона между Пеперудите и семейство Макинтош. Така поне могат да останат насаме и един от охранителите се премества, за да гарантира, че никой няма да ги притеснява. Инара и София се настаняват една до друга на празно легло с лице към вратата и срещу всеки, който би могъл да влезе. Виктор сяда на отсрещното. Не се учудва, че Едисън предпочита да крачи напред-назад, вместо да седне.

— Госпожице Мадсън? — подканя я Виктор. — Ако обичате?

— Май обичаш да минаваш директно на въпроса, а? — София поклаща глава. — Съжалявам, но не още. Чаках по-дълго от вас.

Виктор примигва, но кимва.

София хваща ръката на Инара, обвива я с двете си длани и силно я стисва.

— Мислехме, че нещо от миналото ти те е застигнало — започва тя. — Мислехме, че си избягала.

— Логично предположение — утешава я Инара.

— Но всичките ти дрехи…

— Това са просто дрехи.

София отново поклаща глава.

— Ако си възнамерявала да избягаш, щеше да си вземеш парите. Между другото, с Уитни ти отворихме сметка. Не се чувствахме спокойни с толкова банкноти, търкалящи се наоколо.

— София, ако се опитваш да намериш начин да поемеш вината, няма да успееш. Всички бягахме от миналото си. И всичко го знаехме. Всички се бяхме съгласили да не задаваме въпроси, ако някой изчезне.

— Но трябваше. А и моментът.

— Нямало е как да предположиш.

— Моментът? — пита Виктор.

— Събитието, което Градинаря — господин Макинтош…

София стреснато се изсмива.

— Той си имал име. Искам да кажа — разбира се, че има, но… колко странно.

— Благотворителното събитие във „Вечерна звезда“ — пояснява Инара. — Не споменах нищо за странностите на господин Макинтош, само за сблъсъка ми с Ейвъри. После обаче двете се прибрахме с пеперудените костюми.