Мадмоазел Коко и ароматът на любовта

Допреди малко бяха обикаляли стаите. Щукатурите, мраморните первази и интарзиите ги възхитиха. Габриел не хареса стенните ламперии, но нямаше право да ги свали. Помещенията все още бяха празни — без мебели, без картини, липсваха дори лампи. Някои кътчета бяха тъмни, ала това се дължеше главно на късния час и сивото есенно време. Все пак не беше чак толкова тъмно, че Дмитрий да не може да реши къде ще се настани. Крилото зад кухнята също беше достатъчно голямо, имаше място и за семейство Льоклерк, и за Пьотр. Въпреки това князът бавеше отговора си.

След малко той взе ръката ѝ и я стисна здраво.

— Коко — подхвана тихо — няма да се нанеса тук.

Северният вятър се засили, завъртя сухите листа и влезе под отвореното палто на Габриел. Тя усети студения полъх директно върху кожата си, сякаш не носеше рокля.

— А къде ще живееш?

— При Мария и Сергей. В хотел. Още не знам точно. — Очевидно не смееше да каже истината. Измъкваше се като момче, хванато от майка си да прави бели. — Може би ще замина за известно време за Америка.

Габриел потрепери. Много искаше да се върне в жилището, там беше по-топло, отколкото навън. Ала се боеше да не изгуби връзката с Дмитрий, ако пусне ръката му.

Докато усещаше физически близостта му, всичко беше наред. Той искаше да замине. Може би да прекара известно време сам със себе си. Е, нека го направи. Тя знаеше колко му е трудно да наложи претенциите си към трона. Дмитрий не беше нито дипломат, нито политик. Никой не го беше научил как да се бори за наследственото си право. Ами ако вече е загубил? Тя подозираше, че причината не е единствено в борбата за трона, но не го признаваше дори пред себе си.

Двамата мълчаха, ала този път не ги свързваше обичайното мълчаливо съгласие.

Габриел усети как хармонията помежду им се руши. Парчетата от преживяното тихо щастие се врязваха в сърцето ѝ и беше благодарна, че държи в ръката си цигара. Жадно пое дима. Никотинът напълни дробовете ѝ и успокои нервите ѝ.

— При мен винаги ще има място за теб — изрече тя най-после. Пое дима, издиша, пак пое дима, пак издиша. — Жилището е достатъчно голямо.

Той стисна пръстите ѝ още по-силно.

— Желанието ми е да остана твой приятел, Коко. Не искам да се наложи един ден да те напусна заради друга.

„Защо тогава го правиш?“ — мина ѝ през ума, но тя остана безмълвна.

— Животът разделя влюбените — промълви замислено той. Държеше се за нея, сякаш е котва, необходима му, за да не рухне. — Никакъв спор няма силата да ни раздели, нали?

— Навярно не — пошепна тя.

— За разлика от законите на Романови — продължи той, сякаш не бе чул отговора ѝ. — Не мога да им се противопоставя и просто да се оженя за теб.

Явно говореше на себе си.

Силно изненадана, Габриел издърпа ръката си. Никога не бяха говорили за брак. Тя, естествено, понякога си представяше какво ще е да стане истинска принцеса. Не бе забравила как се шегуваха в руската катедрала в Ница. Ала никога не бяха водили сериозен разговор за бъдеще извън политическите интереси на Дмитрий или професионалния успех на Габриел. Съвсем искрено се смяха, когато след връщането им от Аркашон се понесоха слухове за тайната им женитба. Тя дори не подозираше, че той се е замислял за законно установена връзка.