Странните талисмани на Артър Пепър [bg]

И тогава чу шум. Тракане. Звукът на ключове, които се плъзгат в ключалката и след това се опитват да отключат. О,

Господи. Тялото му се вцепени. Само очите му се стрелкаха от едната страна на другата, докато обмисляше какво да прави.

— Проклетата врата е заяла — чу той мъжки глас и още тракане в ключалката.

Огледа се наоколо. Столът все още беше мушнат под дръжката на вратата.

— Не мога да отворя проклетата врата — чу отново той.

Нямаше отговор, затова предположи, че мъжът сигурно говори на себе си. Чу отдалечаващи се стъпки и приглушения шум на звънец, докато мъжът опитваше да намери някой съсед.

Артър премести стола и огледа апартамента. Трябваше да се махне оттук. Но как? Отиде бързо до прозореца. Видя, че височината е поне три метра. Със сигурност щеше да счупи глезените си. Но нямаше друг път навън. Можеше само да скочи, да се скрие или да излезе, откъдето беше дошъл. Гардеробът на мъжа беше малък, викториански. Не можеше да се напъха вътре, а какво щеше да прави, ако счупеше и двата си крака?

Оставаше му само един начин…

Отвори бавно вратата, почти очаквайки да застане лице в лице със съседа на Майк. Щом беше способен да открадне часовник и цялата онази плячка, какво друго можеше да направи? Артър отвори вратата няколко сантиметра и надникна навън. Мъжът стоеше в края на коридора. Носеше мръсен потник върху прекадено големи панталони. Косата му беше сплъстена и боядисана в черно. Ако излезеше сега, мъжът със сигурност щеше да го види. Изруга сам себе си за това, че изобщо му беше хрумнала такава побъркана идея. Трябваше да остави Майк сам да води битките си. И въпреки това се радваше, че ролексът е в джоба му. Излезе бързо в коридора и затвори вратата зад себе си. Изтракването не беше достатъчно силно, за да го чуе мъжът. Сърцето на Артър думкаше в гърдите му. Туп, туп. Струваше му се толкова силно, че се учудваше, че никой друг не го чува.