Завещанието на инката

В края на втория ден земите на абипоните останаха зад гърба им, а на следващото утро те достигнаха първото малко село на камбасите и уведомиха обитателите му за застрашаващата ги опасност. Вождът изпрати младите мъже в най-различни посоки, за да разнесат заповедта му до всички мъже от другите селища, годни да носят оръжие, незабавно да се отправят към голямото село край Бистрия поток. Отдалечените села нямаше защо да се страхуват от неприятеля. Но по-различно беше положението на селищата, намиращи се близо на предполагаемия маршрут на абипоните. Налагаше се да бъдат напуснати и жителите им потеглиха заедно с воините към Бистрия поток, като не забравиха да вземат със себе си и своето имущество, което, разбира се, никак не беше голямо.

На третия ден преди обед отрядът достигна някаква обширна, но плитка водна площ, чиито брегове бяха много мочурливи. Там, където почвата бе по-устойчива, растяха дървета и храсти, но иначе се виждаше само гъста тръстика и бамбук, достигащ на височина до пет метра. Вождът се обърна към доктор Моргенщерн и посочвайки към водата, каза:

— Това е el Pantano de los Huesos, Блатото на костите, за което ви говорих, сеньор!

— Това ли е? — извика ликуващо дребосъкът. — Може ли да се видят костите?

— Много от тях са изгнили. Но тези, които намерихме в последно време, сигурно са още тук.

— Трябва да отида да ги разгледам. Трябва да спрем! Той дръпна поводите на коня си и извика последните думи толкова силно, че го чуха от единия край на колоната до другия.

— Няма как — отвърна Татко Ягуар. — Не можем да губим скъпоценното си време заради вашите стари кости.

— О, костите са далеч по-скъпоценни от времето, за което говорите. Ако не искате да чакате, тогава ще ви догоня. Но трябва да видя костите. Преди това и слон не може да ме помръдне оттук!

Хамер разбра, че ще е по-добре, ако прояви малко тактичност и ето защо отвърна:

— Добре, останете тогава, но не се бавете повече от половин час. После ще трябва да яздите двойно по-бързо, за да ни настигнете. Нека вождът ви даде един от хората си за водач.

Това задоволи дребосъка. Предоставиха му един от четиримата камбаси, който бе запознат с блатото и с мястото, където се намираха костите. Фрице, разбира се, се присъедини към своя любим господар. Колоната се отдалечи и тримата останаха сами.

Камбасът подкара коня си към мочура, като ловко избягваше всяко коварно място. На брега той скочи на земята и върза животното за един храст. Същевременно каза нещо, което сигурно бе подкана към другите двама да сторят същото. Но те не го разбраха, защото си послужи с родния си език, който им бе непонятен. Оказа се, че този човек наистина познаваше Блатото на костите, но затова пък разбираше много малко испански думи.

— Тя ще стане една! — обади се Фрице, скачайки от коня, за да го върже и после да помогне на господаря си да слезе от седлото. — Ние не разбираме китайски, а пък тоз приятел не е изучавал турски. Любопитен съм да видя к’во задушевно разбирателство ще произлезе от цялата работа.