Завещанието на инката
- Автор: Май Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Завещанието на инката». Краткое содержание книги:
— Мислиш, че е било убийство, само защото си го смятал за непобедим? Или има и някаква друга причина?
— Да има и нещо друго.
— Какво?
— Той носеше предмети, които бяха в състояние да събудят човешката алчност.
— Какви предмети?
— Не бива да казвам.
— И не е необходимо, защото знам. Носел е вещи, произхождащи от времето на инките, направени от сребро или злато.
— Сеньор, откъде знаете?
— Ще бъда по-искрен към теб, отколкото си ти към мен, и ще ти покажа нещо.
Той разтвори кожения си елек и измъкна някакъв дребен предмет с блясъка на злато, който носеше на шнурче около врата си. Отвърза го и го подаде на Ансиано. Беше малка, изключително изкусно изработена паничка, чийто диаметър бе най-много седем-осем сантиметра.
— Паничка за роса! — възкликна смаяно Ансиано. — В този съд се събираше утринна роса от чашките на храмовите цветя и се оставяше на слънцето да я изпие — нещо като жертвоприношение.
— Не го знаех. Предназначението на този съд ми бе неизвестно. — отговори Татко Ягуар.
— Сеньор, това е свещен съд, много свещен съд!
— Знаеш го с такава сигурност? Така доказваш, че прадедите ти са били перуанци.
— Да, такива бяха — призна старецът.
— А моите бяха владетели на този народ — добави Хаукаро-пора. — Аз съм единственият техен потомък и само неколцина верни хора го знаят.
— Тъй си и мислех. Ти си собственикът на скритите богатства на твоите деди, нали?
— Защо ми задавате този въпрос?
— Тази жертвена паничка ми казва всичко.
— Откъде я имате? — попита Ансиано. — Как е станала ваша собственост?
— Намерих я.
— Къде?
— Между Салина дел Кондор и Баранка дел Омисидио.
— Там, значи там? Какво разкритие! Кога стана това?
— Преди пет години.
— По кое време според луната? Можете ли да си спомните?
— Съвсем точно. Беше деня след пълнолунието.
— Вярно е! Моят повелител имаше обичай да слиза в клисурата само в нощта на пълнолунието.
Последните думи бяха отправени към инката. Той беше взел в ръка паничката, огледа я, целуна я и след това с насълзени очи каза:
— Значи тази паничка е носил у себе си моят баща, предпоследният инка, в сетните часове от живота си! Сеньор, няма да ви я върна. Трябва да ми я дадете. Вместо нея ще ви подаря нещо друго, много по-голямо и ценно.
— Задръж я! Нищо не искам за нея, защото тя се върна при законния си собственик.
— Благодаря ви! Но нима намерихте само тази паничка и нищо друго!
— Открих и друго! Но нещо ужасно! Ще имаш ли сили да го чуеш?
— Говорете, сеньор! Аз съм силен и съм свикнал постоянно да мисля за смъртта на баща си.
— Тогава ще ти кажа — намерих… трупа му!
Дълго време инката гледа надолу към седлото си. По лицето му не потрепваше нито един мускул, но то бе пребледняло. Старият Ансиано няколко пъти изтри с длани очите си и също мълчеше. Тримата продължиха да яздят така един до друг, докато най-сетне старецът наруши мълчанието и с потреперващ глас попита Татко Ягуар:
— Нямаше ли някаква следа от живот в него?
— Мъртъв беше!
— А как бе умрял? Успяхте ли да разберете? Успяхте ли да установите дали е било убийство или се е състояла честна борба?
— Не е имало никаква борба. Беше убийство, коварно и подло убийство. Мъртвецът бе застрелян в гърба.
— Ами косата, косата, неговата хубава, великолепна коса, която беше много по-дълга от моята?
— Нямаше я. Убитият беше скалпиран.
Никой от двамата — нито Хаука, нито Ансиано — не се завайка. Те замълчаха, както и преди, за да могат да овладеят чувствата си. После старият отново поде:
— Разкажете ни как се е случило! Трябва да научим всичко, дори най-незначителните подробности!
— Няма кой знае какво за разказване. Бях се отправил към Салина дел Кондор, за да си отпочина заедно с моето муле, защото бях яздил през цялата нощ на пълнолунието. Докато мулето ми пощипваше оскъдната трева, а аз, седнал на земята, ядях парче месо, чух зад гърба си тропот от копита. Обърнах се и видях един конник, който, слизайки от височината, завиваше край ъгъла, образуван от скалите. Щом ме съзря, той се стъписа за миг. Но после заби шпори в хълбоците на животното си и профуча покрай мен. Направи ми впечатление, че докато преминаваше, извърна лицето си настрана, сякаш не искаше да го видя.