Истината

— Хъм… предишният ти собственик… го няма… — съобщи Уилям, озъртайки се към изстиващия господин Шиш.

— Вие ли сте новият собственик?

— Ами… вероятно.

— Поздравявам ви! — възкликна духчето. — Гаранцията не важи, ако това устройство бъде продадено, наето, прехвърлено, подарено или откраднато, освен ако е придружено от оригиналната си опаковка и останалите ненужни материали, които несъмнено сте изхвърлили, както и ако не е попълнена Втора част на настоящата гаранционна карта, която сигурно сте загубили, и ако тя не е била изпратена в Тхттв ггж, тххтфджхсссджк, както и ако не е посочен регистрационният номер, на който изобщо не сте обърнали внимание.12 Желаете ли да изтрия съдържанието на паметта си? — Духчето измъкна отнякъде пръчица с памучно топче накрая и се приготви да я пъхне в твърде голямото си ухо. — Изтриване на паметта — Д/Н?

— Твоята… памет ли?

— Да. Изтриване на паметта — Д/Н?

— Н! — спря го Уилям. — А сега ми кажи какво точно си спомняш.

— Трябва да натиснете бутона „Припомняне“ — сприхаво го осведоми духчето.

— И какво ще се случи?

— Едно чукче ме удря по главата и аз поглеждам кой бутон е натиснат.

— А защо не си… ъ-ъ, припомниш направо?

— Вижте какво, аз не измислям правилата. Трябва да натиснете бутона. Описано е в инструкцията за…

Уилям внимателно остави кутията в единия край на бюрото. В джоба на мъртвеца намери и няколко кадифени кесийки. Пусна и тях на бюрото.

Няколко джуджета се бяха спуснали до половината на желязната стълба. Бодони се качи обратно с доста умислен вид.

— Там има още един човек. Лежи в… оловото.

— Мъртъв ли е? — попита Уилям, вторачен в кесийките.

— Надявам се. Най-искрено се надявам. Може да се каже, че е оставил следа от себе си. И е малко… хрускав. Отгоре на всичко от главата му стърчи забита стрела.

— Уилям, осъзнаваш ли, че грабиш труп? — намеси се Захариса.

— О, добре. Тъкмо няма да възрази — разсеяно отвърна той.

Изсипа първата кесийка и по почернялото дърво се разпиляха скъпоценни камъни.

От гърлото на Добровръх се изтръгна задавен звук. След златото скъпоценните камъни бяха най-добрите приятели на джуджетата.

Уилям опразни и останалите кесийки.

— Според теб колко струва всичко? — подхвърли през рамо на Добровръх.

Джуджето вече бе извадило монокъл от вътрешния си джоб и оглеждаше по-големите кристали.

— Какво? А? О, десетки хиляди. Може би стотина хиляди. Или още повече. Ей този струва поне хиляда и петстотин, а не е най-хубавият.

— Явно ги е откраднал! — възмути се Захариса.

— Не е — увери я Уилям спокойно. — Щяхме да чуем за толкова голяма кражба. Ние научаваме всякакви неща. Някой младеж сигурно би се отбил да ти разкаже. Моля те, провери дали няма и портфейл.

— Що за идея! И как си го…

— Потърси скапания портфейл, казах — прекъсна я Уилям. — Това е история. Аз ще му погледна краката и за мен също няма да е особено удоволствие. Да оставим истерията за после. Хайде. Моля те.