Крадец на време
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #26
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Крадец на време». Краткое содержание книги:
Но заради създаването на първия наистина точен часовник в света започва надпревара с… ами с времето, в която се впускат Лу Цзе и неговия ученик Лобсанг Лъд. Защото този часовник ще спре времето. И това ще бъде само началото на всеобщите проблеми.
В „Крадец на време“ участват още и какви ли не второстепенни актьори, герои и злодеи, йети, майстори на бойни изкуства и Рони — петият от континента на Апокалипсиса. (Напуснал е бандата преди да се прочуят.)
Докато се промъкваше край парапета, Сюзън поумува над това странно твърдение.
— Тоест ще започнат безмилостни разпри ли?
— Да. Досега не знаехме какво е Аз-ът.
— Е, поне ти се справяш някак.
— Единствено чрез пълната и окончателна лудост — призна си нейна светлост.
Сюзън се обърна. Шапката и роклята на лейди Ле Гион бяха още по-оръфани, от нея падаха пайети. А пък лицето… Все едно върху костна структура от фин порцелан някакъв клоун бе нарисувал изискана маска. Може би сляп клоун, който е нахлузил боксови ръкавици. И е рисувал в гъста мъгла. Лейди Ле Гион сякаш се взираше в света с очите на мечка-панда, а червилото се бе озовало съвсем случайно на устните й.
— Не изглеждаш луда. Поне привидно.
— Благодаря. Уви, душевното здраве се определя само чрез възгледите на мнозинството. Чувала ли си сентенцията „Цялото е по-голямо от сбора на съставящите го части“?
— Разбира се.
Погледът на Сюзън търсеше път надолу от покрива. Не й се слушаха такива приказки. Но това… същество май искаше да си излее душата. Или просто да бърбори.
— Подобни думи са проява на безумие. Лишени са от смисъл. Но аз вече вярвам, че съдържат истина.
— Браво на теб. Асансьорът сигурно вече се е спуснал.
Ивички синя светлина играеха около вратата на асансьора като пъстърва, провираща се срещу течението на планинска река.
Ревизорите се скупчиха. Бяха натрупали опит. Мнозина носеха оръжия. И повечето предпочитаха да не съобщават на останалите, че размахването на вещ, служеща за нападение, им се струва съвсем естествено. Усещането като че намираше отзвук направо в малкия им мозък.
Но нямаха късмет. Двама дръпнаха встрани вратата на асансьора и пред тях се откри насред кабината един полустопен бонбон с пълнеж от вишновка.
И уханието се разнесе наоколо.
Имаше само един оцелял, а щом госпожица Мандаринова лапна бонбона, нямаше нито един.
— Един от малкото незначителни, но безспорни житейски факти е — поучително изрече Сюзън, застанала върху парапета, — че почти винаги последният бонбон в кутията е скрит под празните станиолчета.
Тя протегна ръце надолу и се хвана за края на водосточната тръба.
Не знаеше предварително как ще й потръгне. Ако паднеше… но дали беше възможно? Нямаше време, в което да пада. Носеше обаче свое време. На теория (ако сегашната бъркотия се поддаваше на теоретично умуване) не би могло да се случи друго, освен да се спусне съвсем меко на земята. Би дръзнала обаче да провери на практика тази теория само в отчаяна безизходица. Теорията е абстрактна, докато водосточната тръба е достатъчно конкретна.
Синьото сияние искреше около ръцете й.
— Лобсанг? — повика тя тихичко. — Ти си, нали?
„И това име ни подхожда“ — отвърна глас като далечна въздишка.
— Ако ще въпросът ми да е тъп… Къде си?
„Ние сме спомен. И аз съм слаб“
— Тъй ли…
Сюзън се спусна още малко.
„Но ще събера сили. Отиди при часовника.“
— Какъв е смисълът? Нищо не можем да направим!
„Времената се промениха.“
Сюзън опря крака в земята. И лейди Ле Гион слезе непохватно. Вечерната й рокля беше цепната на още няколко места.
— Може ли да ти подскажа нещичко за облеклото? — подхвана отдалеч Сюзън.
— Ще ти бъда много благодарна — учтиво отвърна нейна светлост.
— Вишневочервени шалварки под тази рокля?… Неподходящо хрумване.
— Нима? Цветът е хубавичък, а и ме топлят. Какво трябваше да избера?
— С такава кройка ма роклята ли? На практика… нищо.
— Приемливо ли е?
— Ъ-ъ… — Сюзън се стресна от перспективата да обяснява умопомрачителните правила в подбора на бельо, и то на далечно подобие на човек. — Приемливо е… да речем, за онзи мъж, който ще открие този факт. Твърде много време ще загубим в обяснения.
Лейди Ле Гион въздъхна.
— Така е и с всичко останало, не само с дрехите. Заместители на кожа за запазване на телесната топлина. Наглед е просто. Лесно е да го изречеш. Но дори не съм започнала да разбирам безбройните правила и изключенията от тях.
Сюзън огледа Широката улица — препълнена със смръзнали се минувачи и возила, но Ревизори не се виждаха.
— Ще се натъкнем отново на тях — предположи на глас.
— Да. Стотици са, ако не и повече — потвърди нейна светлост.
— Но защо?
— Защото от самото начало се питаме що е живот.
— Тогава да отидем на Зефирната улица.
— Какво ще търсим там?
— „Винрих и Бьочер“.
— Кои са те?
— Струва ми се, че хер Винрих и фрау Бьочер отдавна са покойници. Но магазинът и досега има огромна клиентела. — Сюзън се стрелна към отсрещната страна на улицата. — Задължително е да се въоръжим.