Контролът

Интересно й е на Настя ще се събуди ли още веднъж? И ако се събуди, то къде? От друга страна, за какво й е да знае? Не й ли е все едно? Все едно й е. Просто й се иска да забрави всичко. Неудържимо я тегли към приказна страна, към безкраен реещ полет.

Някъде много далеч във вълшебната гора над игрив ручей се издига скала. На скалата има кристален замък, а на най-високата кула се вижда суров белобрад старец. Настя го познава. Това е Севастян. Севастян мечкарят. Само че вече не е мечкар. Само че вече не е изрисуван със сини картинки. Само че вече е безкрайно стар и безкрайно млад. Вятърът развява дългата му рунтава брада, бяла като тавана на стаята в кремълската болница. Изотзад блясна слънчев лъч и на Настя й се стори, чеГЛАВАта му е заобиколена от златно сияние. Той вдига ръка над главата и извиква онова, което всеки трябва да помни. Настя чува думите му и ги запомня.

Над омагьосаната гора, над сребърното езеро, над цветята, каквито не съществуват, ехти гласът му: „Обичай! Трижди ти казвам! Обичай!“

И на Настя й се иска да се усмихва, но така, че никой да не се досети колко е щастлива. И й се иска да каже най-съкровеното си, но така, че никой да не научи нейната тайна. И Настя се усмихва съвсем незабележимо, само с крайчетата на устните си, и шепне така, че никой да не я чуе: „Обичам.“