Контролът

Набират темп нашите петилетки. Във всяко нещо се правят подобрения. В разстрелното дело — най-напред. Съвсем доскоро, допреди три месеца, водеха разстрелните колони пеш през гората. А сега не трябва да ги водят. Моторизацията ускорява процеса на изпълнението. За целта на Холованов му изпратиха автобус ЗИМ — Завод имени Молотова. Хубав автобус. Лъщи, мирише на прясна боя. Долната му част — тъмносиня. Горната — небесносиня. Естетика. Хармония. Да ти останат очите в него.

Входът за автобуса е отзад. Докарваш го досами вратата на вагона, отваряш едното купе, натикваш враговете в автобуса, отваряш второто купе, натоварваш и подкарваш към шкафовете. Та да не се шматка конвоят насам-натам.

По шкафове строй се!

Връзвачи, пипайте здраво! Така им затягайте ръцете с жицата, че да няма нужда от разстрел. Че да вият от болка!

Стои Холованов на бабуната. Хили се, та чак зъбите му се виждат. Такава усмивка имат конвойните кучета. Ботушът е на един пън. Целувайте, кучи синове! Целувайте!

Целуват.

Холованов лекичко подбутва целуващите с бомбето на ботуша по челюстта: „уу, куче с куче…“. С меко презрение.

Другари Ежовци, дойде и вашият ред да си плащате.

Ежовци покорно отиват на разстрел. С избити зъби, с разкъсани лица, със сплескани пръсти. Скачат от автобуса, гледат с примижали очи слънцето, усмихват се, отвикнали са от него, бързат: само дано всичко се свърши по-скоро, само дано не отменят разстрела. На мнозина чак не им се вярва, че са доживели до смъртта си. Пролетта бушува из гората, а те за три месеца са забравили, че има пролет. Забравили са, че има ден и слънчева светлина. Забравили са имената си. Помнят само, че в живота има смърт. Смърт, която ти дарява покой. Избавяща смърт. Смърт желана и непостижима като мечта. За нея са мечтали в човекоядските мазета. И сега със сладка надежда за бърза и лека смърт се блъскат, припкат.

Към трапа.