Дяволския остров
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Бакалов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дяволския остров». Краткое содержание книги:
Скоро вече бяхме на разстояние, от което можехме да говорим.
— Ей, какво желаете? — закрещяха от военния кораб.
— Доктор.
— Веднага ще изпратим.
Отговорът бе достоен за тази нация, стояща начело на цивилизацията. Веднага бе спусната лодка, която се отправи към нас. След десет минути се доближи до борда. В лицето на човека, седящ в задната част на лодката, познах ученика на Ескулап. Никога в живота си не бях срещал такъв хирург. Нисък, съвършено плешив, с огромна брада. Но в очите му блестеше ум и аз разбрах, че можем да му се доверим.
Когато му протегнах ръка, изпитах желание да го притисна до сърцето си, тъй като в неговите ръце бе животът на капитана, който ми бе така скъп, както моят собствен живот.
Поведох го към каютата на капитана и пътьом му обясних каква е работата. Но нямаше нужда да се впускам в подробности. Той от пръв поглед разбра всичко. В дълбочината на душата си мислех, че прегледът трябва да бъде по-внимателен. Дали не сметна случая за безнадежден? Ала изразът на лицето му не оправда моите опасения.
— Е — казах аз, като го заведох в съседната стая. — Можете ли да извършите ампутацията?
— Ампутация! — с учудване извика той. — Защо? Защо става дума за ампутация?
— Нима не е необходима ампутация, за да го спасим?
— Не, господине. Така, както не е нужна ампутация на главата му.
— Не са ли счупени костите?
— Разбира се, че не. Костта е цяла. Една хубава превръзка, ето всичко, което е необходимо. После почивка и търпение. Бъдете спокойни, господине. След месец ще бъде напълно здрав.
Въпреки неговата ужасна брада този път здраво прегърнах дребния човек и го целунах по двете страни. Думите му, може да се каже, ми върнаха живота.
Докторът превърза капитана и нареди да му се дава от лекарството, приготвено собственоръчно от него. След това ни даде точни и ясни инструкции как да се грижим за болния и накрая се сбогува.
Неговото предсказание се изпълни. След месец капитан Дринкуотър вече беше на капитанското мостче на „Летящият облак“ и дори не можеше да се определи със сигурност кой е бил болният му крак.
От всички тези събития аз запазих дълбока признателност към дребничкия брадат хирург и непреодолимо желание да набия нашия готвач винаги, когато видех неговото черно лъскаво лице.
Глава шестнадесета
След като попълнихме нашите запаси в Порт Луи на остров Мавриций, ние се отправихме към друга част на Индийския океан. Несполуката ни преследваше. Китовете, дето се появяваха край нас, не заслужаваха удара на копието ни.
Накрая капитан Дринкуотър, който напълно се бе възстановил, реши да отидем на запад, в Атлантическия океан, като се постараем да попълним товара на островите Тристан д’Акуня.
През време на своите пътешествия постоянно пресичахме Атлантическия океан, затова и не очаквахме особени приключения.
Това, което ще разкажа сега, едва ли може да се нарече приключение, по-скоро е епизод, но епизод, който се отрази тежко на мен и на моите другари.
В околността на Тристан д’Акуня ловът беше от плоскоглави китове, които не приличат на тези, дето срещнахме на север. Този път бяхме възнаградени за труда си. Действително това повече приличаше на спорт и забава, а не на работа. След няколко месеца и най-страстните ловци бяха преситени.
След няколко седмици товарът на „Летящият облак“ беше попълнен. Капитанът бе особено доволен. От момента, когато отново владееше крака си, той намираше особено удоволствие в това, да ходи по капитанския мостик и да се разпорежда. Когато и последният тон мас беше спуснат в трюма, той каза:
— Момчета, кампанията приключи и смело можем да кажем, че я приключихме добре. Сега трябва да отпразнуваме нашия успех.
Той даде заповед и палубата веднага бе превърната в театър, където всеки с увлечение изпълняваше своята роля. Там бяха всички стари моряци и офицери.
По силата на традициите и привилегиите, с които се ползва екипажът на китоловен кораб, това омешване ни най-малко не нарушаваше дисциплината. Щом празникът свършеше, всички заемаха своите длъжности: едни да се разпореждат, други да изпълняват.
Балът беше в своя разгар.
Лек ветрец тласкаше кораба, вълните тихо го полюляваха. Изведнъж часовият извика:
— Платно!
Разбира се, капитанът веднага попита от коя страна се задава и какъв вид кораб е.
— Просто една лодка — отвърна часовият.
— Лодка! — извика зачудено капитанът. — Но значи трябва да се вижда и кораб?
— Не, капитане, никакъв кораб не се вижда.
— Разгледайте хубаво, все някъде наблизо трябва да има кораб.
Настъпи дълго мълчание. Часовият гледаше на всички посоки и ние с любопитство чакахме резултатите от неговите наблюдения. Бяхме на петстотин километра на север от Тристан д’Акуня и знаехме, че наблизо няма никаква суша.