Маркер
- Автор: Кук Робин
- Серия: Джак Степълтън и Лори Монтгомъри #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Маркер». Краткое содержание книги:
Съдебните патолози д-р Лори Монтгомъри и д-р Джак Степълтън (които познаваме от романа „Заплаха“) са в епицентъра на напрежението и тук — в новия, двайсет и пети по ред супертрилър на Робин Кук.
Въпреки явното нежелание на шефовете и скритата съпротива на персонала в центъра по Патологоанатомия да се „раздухва“ случая, Джак и Лори ще трябва да продължат разследването сами. Защото подозренията на Лори скоро се превръщат в увереност, че случаите не само са свързани, но и са дело на изключително находчив сериен убиец с необичаен мотив. И за да станат нещата още по-трудни, Лори трябва да се справи с две изпитания: точно когато личният й живот е пред катастрофа, самата тя попада в мрежата на хладнокръвния кукловод зад кулисите. Единственият човек, който й вярва и е готов да й помогне, също е зверски убит — сякаш за назидание на всеки, който дръзва да се доближи до истината. Времето изтича — Джак и Лори трябва да действат бързо и да свържат точките в скритата картинка, за да се измъкнат от смъртоносен капан.
— Като цяло — да, но може би е малко по-високо от обикновено, тъй като периодът, който ви интересува, включва празниците. Ако някой е решил да се мести на нова работа и иска да си вземе малко почивка в промеждутъка празниците са предпочитаното време за това.
— Изглежда текучеството е най-голямо при медицинските сестри.
— За съжаление такава е истината. Има сериозен недостиг на сестри, което им позволява да се местят често. Ние постоянно набираме сестри, други болници пък назначават нашите. Дори бяхме принудени да търсим кандидати от чужбина.
— Сериозно? — Роджър знаеше, че Съединените щати назначават лекари от развиващите се страни, дошли в Америка да специализират, както и това, че голяма част от тях остават, но не знаеше, че се търсят и сестри. — От списъка не се разбира къде са се преместили всичките тези хора.
Розалин поклати глава.
— Тази информация не се вписва в главната база данни. Може да я има в индивидулната документация, ако човекът е поискал да бъде изпратена препоръка до друга институция или ако дойде запитване от другаде. Но трябва да сме много предпазливи с тези данни, както сам добре знаете. Винаги съществува заплаха от жалба, освен ако конкретният човек не е разрешил достъп до личните си данни.
Роджър кимна.
— Ами ако имам въпроси за определени хора във връзка с изследването ми? Искам да кажа въпроси, свързани с цялостната им работа в „Свети Франциск“, като например какви са били отношенията с колегите им, наказвани ли са дисциплинарно поради някаква причина…
— Трудна работа — въздъхна Розалин. — Това изследване за вътрешни цели ли е, или смятате да го публикувате?
— Определено за вътрешни цели с ограничен достъп, с изключение на най-високото административно ниво. Категорично не възнамерявам да го публикувам.
— Ако случаят е такъв, вероятно мога да ви помогна, но трябва да говоря с нашия президент и юристконсулта ни. Какво ще кажете да го направя в понеделник?
— Не, не, наистина няма нужда — произнесе той припряно. Последното нещо, което искаше, беше президентите на двете болници да си бъбрят за неговото т.нар. „изследване“. — Изчакайте да видя дали ще ми потрябва още персонална информация за тези хора.
— Просто ми се обадете двадесет и четири часа по-рано, ако трябва да го правя.
Роджър се усмихна и побърза да смени темата. Той прочисти гърлото си и накрая стигна до ключовия си въпрос.
— Значи ако някой от тези служители напусне „Свети Франциск“ и отиде в „Манхатън Дженерал“ си остава в семейството на „АмериКеър“? Тази информация достъпна ли е?
— Нямам представа. Както знаете, „АмериКеър“ управлява болниците си като отделни субекти. Ако служител от „Свети Франциск“ напусне и отиде в „Манхатън Дженерал“ за нас не е по-различно, отколкото ако отиде в болница, която не е на „АмериКеър“.
Роджър отново кимна. Съзнаваше, че го чака сериозна работа, когато се върне в офиса. Шансът, че може да изрови нещо, което да използва като оправдание, за да се отбие в апартамента на Лори, изглеждаше нищожен. Той вдигна ръка и погледна часовника си. Седем без петнайсет. Прозорецът зад Розалин беше съвсем тъмен. Нощта отдавна се бе спуснала.
— Боя се, че ви задържах прекалено много. — Той се усмихна. — Много съм ви признателен за помощта, но се чувствам виновен, защото е петък вечерта и със сигурност ви лишавам от нещо по-приятно и интересно.
— Радвам се, че успях да ви помогна, д-р Русо. Брус се изказа много ласкаво за вас, когато ми се обади. Разбрах, че идвате от „Лекари без граници“.
— Да — потвърди той скромно. — Но, моля ви, наричайте ме Роджър.
— Благодаря, докторе — каза Розалин и се усмихна. — Исках да кажа: благодаря, Роджър.
— Няма защо да ми благодарите. Аз съм този, който трябва да ви благодари.
— Четох за работата на „Лекари без граници“ и съм силно впечатлена.
— На много места в света имат крещяща нужда от медицинска помощ. — Той беше доволен, че разговорът прие по-личен обрат.
— Убедена съм. На кое място работихте?
— Южния Пасифик, Далечния Изток и най-накрая в Африка. Комбинация от непроходима джунгла и безводна пустиня. — Роджър се усмихна. Беше проиграл тази история и точно както стана с Лори, това и този път даде резултат.
— Звучи като филм. Кое ви накара да напуснете организацията и да се върнете в Ню Йорк?
Усмивката му се разшири. Той си пое дълбоко дъх, преди да продължи:
— Осъзнах, че няма да променя света. Уморих се. Освен това като мигрираща птичка чувствах инстинктивната нужда да се завърна и да свия гнездо, да създам семейство. Роден съм в Бруклин и съм израснал във Форест хил.