Смъртта на Ахил
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Бранц
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта на Ахил». Краткое содержание книги:
Оказва се, че го очаква невероятно трудна загадка — веднага след пристигането му в Москва смъртта застига генерал Соболев — героя от Руско-турската Война, познат ни от „Турски гамбит“, любимец на нацията. Соболев умира в разцвета на силите си. Русия е потресена, покосени са много надежди и амбиции, свързани с личността на Белия генерал. Макар че първоначално смъртта на героя се приема за естествена, Ераст Фандорин е на друго мнение. Въпреки съпротивата на администрацията и Войската, в дуел с чужди разузнавания и международни аферисти, Фандорин се добира до прикрити улики, които говорят, че генералът е убит.
Следите водят към една загадъчна красавица, към потайностите на московския престъпен свят — и към мистериозната фигура на убиеца и неговите поръчители.
Преплитайки факти, предположения и фантазия, Борис Акунин създава поредната уникална историческа загадка.
Фандорин сигурно докладваше за нощните събития. Защо е влязъл без чантата? Прави се на интересен, търси ефекта? Тази нощ беше изпълнена със събития, детективът имаше какво да разкаже, така че Ахимас разполага с няколко минутки.
Бавно да се доближи. Да го удари с ножа под ключицата. Да вземе чантата. Да си излезе точно както беше влязъл. Ще стане за секунди.
Внимателно се взря в японеца. Онзи гледаше право пред себе си, прегърнал чантата с две ръце, и приличаше на стегната пружина. Ахимас беше виждал в Хонгконг как японците владеят изкуството на боя без оръжие. Пред тях бледнееха дори победителите в английския бокс и френската борба. Тази тапа с един замах беше сринала на земята якия татарин пред кръчмата. За секунди ли?
Не бива да рискува. Малка грешка, шум — ще наизскачат всички.
Врътна се и бързо стигна дъното на коридора, където звънтяха рапирите. Отвори вратата с надпис „Офицерски гимнастически салон“ и видя десетина души с маски и бели фехтовални дрехи. Мускетари и половина.
А, ето входа за гардеробното помещение.
Свали дрипите и цървулите, облече някакъв мундир, но ботуши си избра по мярка — това е важно. Бързо, бързо.
Докато препускаше в делови тръс обратно по коридора, мярна табелка „Експедиция“. Вътре един чиновник разпределяше пощата.
— За капитан Певцов няма ли кореспонденция? — това име му хрумна в бързината.
— Съвсем не.
— Проверете все пак.
Чиновникът сви рамене и заби нос в книгата за пратките, запрелиства страниците.
Ахимас неусетно дръпна някакъв плик с печати и си го мушна в маншета.
Удари крак пред японеца и му козирува:
— Господин Маса?
Азиатецът скочи, поклони се.
— Идвам по поръчение на господин Фандорин. Фандорин, разбрахте ли?
Японецът се поклони още по-усърдно. Чудесно, май не знае нито дума на руски.
— Ето писменото разпореждане да ми предадете чантата — протегна му плика и едновременно посочи чантата.
Японецът се поколеба. Ахимас изчака, отброявайки секундите. В лявата ръка, скрита зад гърба му, държеше нож. Пет секунди, и ще трябва да го убие. Не може да чака повече.
Пет, четири, три, две…
Японецът се поклони за пореден път, подаде чантата, взе плика с двете ръце и го допря до челото си. Имал още дни да живее…
Ахимас козирува, завъртя се и влезе в приемната. Сега не можеше да си тръгне по коридора — на японеца това можеше да му се види съмнително.
Голямо помещение. Отпред — кабинетът на началството. Фандорин сигурно е там. Отляво — прозорец. Отдясно — табелка „Секретен отдел“.
Адютантът беше отишъл до вратата на началството, това е добре. Ахимас му направи знак да не се безпокои и влезе в дясната врата. Там също му провървя — Фортуна се смиляваше просто пред очите му. Не кабинет, в който би се наложило да импровизира, а коридор с прозорци към двора.
Сбогом, господа жандармеристи.
Ахимас Велде пристъпва към последната — трета — точка от програмата си.
В генералгубернаторската сграда влезе жандармерийски капитан с юначен вид, строго попита служителя къде е кабинетът на надворния съветник Хуртински и закрачи в нужната посока, размахал тежката чанта.
Хуртински посрещна „спешния куриер от Петербург“ с фалшиво-любезна усмивка. Ахимас се усмихна също, но без капка фалш, съвсем искрено — отдавна жадуваше тази среща.
— Здравей, мерзавец — каза той и погледна в блудкавите сиви очи господин Немо, лукавия роб на мосю NN. — Аз съм Клонов. Това е чантата на Соболев. А това е твоята смърт — и щракна ножа.
Лицето на надворния съветник стана от бяло по-бяло, а очите от черни по-черни, така се разшириха зениците му.
— Всичко ще ви обясня — беззвучно мръдна устни началникът на секретната канцелария. — Само не ме убивайте.
— Ако исках да те убия, вече щеше да си заклан. Но друго искам от теб — надигна глас Ахимас уж в ледена ярост.
— Каквото пожелаете! Само по-тихо, за Бога! — надникна в приемната и нареди на секретаря да не пуска никого. — Вижте, всичко ще ви обясня…
— Ще обясниш на великия княз, юдо — прекъсна го Ахимас. — Сядай да пишеш. Пиши! — замахна с ножа и Хуртински заотстъпва в ужас.
— Добре, добре. Какво да пиша?
— Истината. — Ахимас застана зад гърба на разтреперания чиновник.
Надворният съветник се обърна уплашен, но очите му отново бяха станали от черни сиви. Изглежда, хитроумният господин Немо вече кроеше как да се измъкне.
— Пиши: „Аз, Пьотър Хуртински, съм виновен, че от алчност извърших престъпление срещу дълга и предадох оногова, комуто трябваше вярно да служа и всецяло да помагам в напрегнатата работа. Бог да ме съди. Довеждам до знанието на Ваше Императорско Височество…“