Божията формула
- Автор: душ Сантуш Жозе Родригеш
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 9789542608677
- Переводчик: Йорданка Велинова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Божията формула». Краткое содержание книги:
Преди да замине за Техеран, Томаш е извикан в американското посолство в Лисабон, където го очакват двама агенти на ЦРУ. Те го предупреждават, че документът всъщност съдържа формула за лесно производство на атомна бомба, която великият физик е извел по поръчка на Бен Гурион. Професор Нороня трябва да разбере какво цели иранското правителство и да предаде информацията на американските тайни служби.
Томаш заминава за Техеран, където започва работа по ръкописа. Скоро той разбира, че криптографският документ крие нещо повече от формула за атомна бомба. В кодираното послание Томаш ще открие научното доказателство за съществуването на Бог.
Томаш изглеждаше объркан.
— Но вие, струва ми се, отговорихте на този въпрос по време на лекцията. Казахте, че след като времето не е съществувало, не е могло да има причини, предхождащи Големия взрив.
— Така е — съгласи се ученият. — Виждам, че внимателно сте слушали лекцията. — Усмихна се. — Но бих искал да ви кажа, че това е начинът, по който ние, учените, заобикаляме този неудобен въпрос. В действителност всичко сочи, че е имало Голям взрив. А щом го е имало, нещо го е предизвикало. И отново се връщаме на същото място. Коя е първопричината?
— Господ?
Луиш Роша се усмихна.
— Това е една възможност — прошепна той. — Обективно погледнато, хипотезата за една вечна Вселена изключва Господ. Вселената винаги е съществувала, няма цел, тя е. Просто я има. В една вечна Вселена, без начало и край, доминото от причини е безкрайно, няма нито първа, нито последна причина. — Вдигна пръст. — Но Сътворението ни препраща към първопричината. Нещо повече, ако има Сътворение, има и Творец. Оттук и въпросът: кой е задвижил машината? Вече видях, че отговорът е Бог. Повтарям — това е само една възможност. Този аргумент не представлява доказателство, а само насока. Все пак, може и да съществува някакъв механизъм, все още неизвестен, който би могъл да разреши този въпрос, нали? Трябва да внимаваме, когато се позоваваме на «Бог на белите полета», за да не изпадаме в положението на вечно призоваващи Господа всеки път, когато нямаме отговор на въпрос, който в крайна сметка си има някакво обяснение. И като казвам това, отново ще подчертая, че Сътворението ни препраща към Твореца. Каквото и да правим, въпросът неизбежно опира до преломния момент. — Поклати глава. — От друга страна, ако поставим Бог в уравнението, приемайки, че той е в основата на Сътворението, веднага ще се сблъскаме с нови проблеми, нали така?
— Като например?
— Ами… преди всичко къде е бил Бог преди Големия взрив. Вторият проблем е каква е причината за божието съществуване. Тоест, щом всяко нещо си има причина, значи и Бог си има своята.
— Значи, няма първопричина…
— А може и да има, кой знае? Ние, физиците, наричаме Големия взрив сингулярност. В този смисъл бихме могли да кажем, че Бог е сингулярност.
Томаш прокара ръка по косата си.
— Този аргумент изглежда интересен, но не е окончателен, нали?
— Не — съгласи се физикът. — Не е окончателен. Но има и един друг аргумент, който като че ли е по-убедителен. Философите го наричат с различни имена, но професор Сиза го наричаше… момент… ах, да! Наричаше го «интенционален аргумент».
— Интенционален ли?
— Точно така. Въпросът, както се досещате, има чисто субективен характер, що се касае до тълкуването. С други думи, някой може да направи нещо с определено намерение, но външният наблюдател никога не би могъл да е абсолютно сигурен, че намерението е било именно такова. Може да се допусне, че намерението е било едно, но само този, който е предприел действието, знае истината. — Махна към Томаш. — Ако вие обърнете сега тази маса, аз мога да тълкувам това действие от гледна точка на това дали сте го направили нарочно, или не. Може да сте го направили нарочно, а после да се престорите, че е било неволно. Истината е, че единствено вие можете да бъдете абсолютно сигурен относно намерението си, а аз винаги ще имам някакво субективно убеждение, нали?
— Да — каза Томаш. — Но какво целите с това?
— Искам да стигна до въпроса: с какво намерение е сътворена Вселената?
Луиш впери поглед в Томаш.
— Какво не бих дал, за да науча отговора на този въпрос — каза историкът с усмивка.
— Ако знаех, надали щях да разговарям сега с вас — засмя се Луиш. — Но за по-изчерпателен отговор ще трябва да попитате професор Сиза.
— За съжаление в момента е невъзможно. Смятате ли, че някой би могъл да отговори на този въпрос?
Физикът си пое дълбоко дъх, претегляйки внимателно думите, които смяташе да произнесе.
— Мисля, че не е лесно да се отговори утвърдително на този въпрос, но има някои интересни доводи.
— Кажете, моля ви.
— Съществува един много силен аргумент, изтъкнат от Уилям Пейли през XIX век. Махна към пода в ресторанта. — Представете си, че влизайки тук, се спъвам в някакъв камък, оставен на пода. Гледам го и си мисля: как, по дяволите, се е озовал този камък тук? Може на минутата да си отговоря: е, винаги е имало камък, нормално е. И щях да престана да мисля по въпроса, нали? А сега си представете, че вместо камък намеря часовник. Бих ли могъл да си отговоря по същия начин? Разбира се, че не. След като разгледам сложния механизъм на часовника, ще кажа, че е нещо, сътворено от разумно същество с определена цел. Въпросът, който си задаваме сега, е следният: защо не мога да обясня съществуването на камъка по същия начин, по който разгледах съществуването на часовника?