Пентаграм
- Автор: Славов Атанас П.
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, фондация „Човешката библиотека“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пентаграм». Краткое содержание книги:
на лицето
Атанас Петков Славов
Лицето е родено в Бургас в семейство на нормални граждани. От малък е забелязан да се занимава с фантастика и други вредни за общественото спокойствие дейности. Има опасната амбиция да създава клубове, в които събира себеподобни. Пише и рисува неугодни на Системата текстове и картини, където поставя под съмнение статуквото в името на някакво въображаемо общочовешко и хуманно бъдеще. Зад граница е забелязан да получава разни награди от съмнителни организации, като Eurocon, Соцкон, World SF, Writers of the Future и други подобни. Диагностициран е с психозата, че действията му имат някакво отношение към бъдещето. Като резултат от тази мания е предизвикал и продължава да предизвиква появата на сборници и периодични издания, в които дава трибуна на други като него.
Заключение:
Наблюдаваният субект несъмнено е вреден за социалното храносмилане и демонстрира невъзторжено отношение към Системата. Препоръчва се елиминиране, но може да се остави на естествено отпадане поради икономически или възрастови причини.
Аналитик на ОБОР: Игрек Хиксов
(Отдел за борба с организираната реалност)
– Че какво му е лошото на доброто у вас?
– Няма го, Диас! Човечецът се ражда с илюзията за него, размахва радостно ръчички към прекрасния бял свят – и пляс! Първият шамар, започва дресурата. Колкото по-нагоре, толкова по-навътре. Колкото повече навлиза в игрите, толкова по-ясно става, че с това свое добро в себе си за никъде не е, никой не е готов за него; в най-добрия случай ще му го измъкне от ръката и ще го прибере в джоба си. Или ще му тегли куршума! Нали за добро се бихме завчера! Цялото общество се крепи на злото, Диас! Ако опиташ да прокараш някакво добро, ще заглъхнеш като във вата или ще те задушат, както беше с вашия бивш президент…
– Защо „вашия“, Хорхе?
– Тогава съжалявах, че по време на преврата карах криминална школа в Щатите, а не се бих на барикадите… Сега не съжалявам. Ако бях загинал в престрелките, щяха да са на свобода десетки криминални престъпници, които излових. Повечето бяха убийци, които вече не убиват…
– Криминални, казваш. А професионалните убийци, които унищожиха една осма от населението?
– Какво можех да направя срещу тях? Власт, политика! Затова се отказах от политиката, Диас! Криминалните убийци са безкоментарни…
– Да, и за тях съвестта вика „браво“! И главата в пясъка, а, Хорхе?
– Да – противно ми беше, но повторих. – Да, главата в пясъка! Не вярвам в абстрактни революции…
X.
– Разбери ме правилно, Диас – започнах отново, – освен вярата има и реално знание, нали? Знаеш ли колко ужасен беше за мен курсът по социална кибернетика, който ми преподаваха в полицейската школа? Убедих се, че обществото е машина. Че е неизбежно все повече да губим свободата си, ако искаме да бъдем разумни и да победим стихийните закони. Или разум, или свобода и с едното от двете трябва да се плати! Ето, ние се опитваме да счупим машината. Не става: всеки от нас е само клетка в нея – зъбчатка, тригер, каквото щеш, и колкото по-дресиран е да приема тази роля, толкова е по-щастлив. Преди мислех, че поне в себе си можеш да бъдеш свободен. Сега разбирам, че дори и такава свобода е смъртоносна, щом ме доведе дотук… Като в математиката – едно е правилното решение.
– Лошо си учил математика, Хорхе!
– Знам, че има задачи с повече решения. Но не и в обществото!
Той мълчеше. Чувах, че рови с пръсти дребните камъчета. Несъзнателно започнах да правя същото. Бяха студени, с леко загладени ръбове – уж остри, а не бодат. Също като мен…
– Защо мълчиш, Диас?
– Чакам да се успокоиш.
Боляха ме напуканите устни, гърлото, а някъде вътре болеше нещо, несвързано с жаждата.
– Знаеш ли, Хорхе – заговори Диас, – има истина в това, което казваш, в тази част от социалната кибернетика, на която са те учили. Да, зъбчатките се въртят, но нещо е пропуснато: че във всяка е закодиран стремеж към усложняване.
– Чакай, от кого закодиран? От Бога ли?
– Лошо поставен въпрос, Хорхе. Не „от кого“, а „от какво“… От природата. Това е основен закон на еволюцията, нещо повече – самата еволюция! Основното неудобство да бъдеш жив, да притежаваш разум – обречен си, съзнателно или не, да желаеш по-съвършеното следващо. Желание, по-старо от разума, породено заедно с живота, възникнало в структурата на първите органични молекули.
– Стига, Диас! Това е толкова абстрактно, става само за кабинет. Няма да повярвам, че именно този принцип те кара да се пъхаш в устата на Лопес!
Изведнъж ми призля. Задавих се, понечих да стана и… когато бялата мъгла изчезна, разбрах, че лежа по гръб, а Диас, коленичил до мен, разтрива слепоочията ми.
– Жив ли си, амиго?
– Като че ли…
– Ох, че ме изплаши!
– Ще отговориш ли на въпроса ми, Диас?
– Хорхе… – гласът му беше колеблив, – по-добре ще е сега да заспиш, за да можем утре да се движим. Има време за разговори…
– Не, Диас! Когато дойдох при теб в селището, ти предугади всичките ми въпроси, но не отговори на нито един. Смятай, че сега си на разпит…
Почувствах в гласа му усмивка.
– На разпит едва ли щеше да чуеш от мен нещо подобно. Добре… този принцип е универсален, отнася се и за живата клетка, и за обществото. Аз се боря за покачване степента на организация; за създаване на общество, което не дресира потребностите, а само ги координира.