Скулптора

По това време на утрото на станция „Норуок“ все още нямаше много хора. Елиша знаеше, че ако излезе от апартамента си в най-оживения час сутринта, пътуването ще бъде същински ад — претъпкана станция, претъпкано влакче и никакъв шанс да седне. Не, тя предпочиташе да отиде на работа един час по-рано, отколкото да пътува в градския транспорт в най-натоварения час. И без това винаги можеше да свърши някоя работа.

Елиша не беше учила в колеж. Всъщност заряза училището по средата на осми клас, но предишният й живот я направи експерт в работата й. Тя служеше в „Специализирани помощни услуги“ към лосанджелиския отдел „Публични социални услуги“, създаден да помага на хора, пострадали от домашно насилие, злоупотреба с алкохол и наркотици, с психични проблеми и разбити семейства.

Елиша се занимаваше само с жени, които се бореха със зависимостта си от алкохола и наркотиците, пострадали от домашно насилие и проститутки, които искаха да излязат от играта. Дните й бяха трудни, дълги и изпълнени с тъгата, отчаянието и страданията на други хора. Мислеше, че е помогнала на много жени, но само след няколко месеца те се връщаха към предишния си живот. От време на време обаче успяваше да измъкне някоя от улицата и да я задържи чиста. Някои от жените, на които помагаше, си намираха хубава работа, създаваха семейство и започваха съвсем нов живот, далеч от страданията и пристрастяването. В такива моменти тя чувстваше, че работата й си заслужава.

Елиша се качи във влакчето и седна в дъното на мотрисата. През две места вдясно от нея седеше привлекателен мъж на трийсет и няколко години в тъмносин костюм и държеше голяма картонена чаша с кафе. Той й кимна сърдечно за поздрав. Елиша отвърна и се усмихна. Мъжът понечи да се усмихне, когато забеляза белега на лявата й буза. Бързо отмести поглед и се престори, че търси нещо в куфарчето си.

Усмивката на Елиша помръкна. Вече не помнеше колко пъти беше изпадала в тази ситуация. Направи се, че не й пука, но дълбоко в душата й беше нанесен още един белег.

На следващата спирка, „Лейкуд“, се качиха няколко души. Жена на двайсет и пет години седна пред нея. Беше със светлокафяв костюм с панталони и бежови велурени обувки с ниски токове и носеше адвокатско кожено куфарче. Мъжът вдясно от Елиша вече беше изпил кафето си и след като оправи вратовръзката си, дари младата жена с най-хубавата си усмивка. Тя така и не го забеляза. Седна и извади вестник от куфарчето си. Елиша се усмихна вътрешно.

Когато жената се облегна назад и започна да чете вестника, нещо на първата страница привлече вниманието на Елиша. Тя присви очи. Заглавието гласеше: СЕРИЙНИЯТ УБИЕЦ СКУЛПТОРА УБИВА ТРЕТА ЖЕРТВА. Елиша се наведе напред и се втренчи в текста. Първият параграф на статията описваше как нов сериен убиец садист е откъснал ръцете и краката на жертвите си и ги е използвал, за да създаде гротескни скулптури от човешка плът, оставени на местопрестъплението. Репортерът предполагаше, че са извършвани и актове на канибализъм и вероятно ритуали с черна магия. Тя изкриви лице в гримаса на отвращение, но продължи да чете. Следващият ред накара паметта й да се развихри като торнадо.