Магьосникът

Торн почти не поглеждаше към входа на гробницата, докато не стигна на крачка от нея. Беше съсредоточил вниманието си върху останалата част от мазето, но преди това изчака очите му да свикнат с тъмнината. Докато влизаше в ярко осветения гроб, той затвори едното си око и запази способността си да вижда в мрака в случай на нападение от тъмните ъгли на мазето.

Това, което видя, не го учуди.

Ианий беше опрял върха на дълъг меч във врата на професор Адлър. Възрастният човек бе покрит с мръсотия и се потеше. Бялата му риза беше разкъсана.

Торн забеляза, че в лявата си ръка, скрита зад гърба на професора, Ианий държи дълга черна тояга. Беше облечен в свободна алена роба, която се спускаше почти до пода. Носеше широк златен обръч на всяка китка. Бръснатата глава и лицето му лъщяха на сумрачната светлина в гробницата.

— Благодаря ти, че ми намери тоягата — усмихна се той.

Торн се свъси. Имаше две възможни тактики, но и две неясни обстоятелства. Първо, каква ще бъде реакцията на професора. Второ, какви допълнителни сили дава на магьосника притежанието на тоягата.

Вече беше видял, че силата на Ианий е голяма и без тояга. Но сега той разполагаше и с нея. Без съмнение това бе копие на тоягата, която беше изгубил в сблъсъка си с Мойсей, но Торн не смяташе, че това му дава някакво предимство.

Каквото и да бе вдъхнал на онази тояга, без съмнение го е направил и с нейното копие. Беше като с мечовете. Майсторът оръжейник може да изработва шедьовър след шедьовър.

Торн измери с поглед египетските слуги, които стояха от двете страни на професора с отпуснати мечове. Те бяха едри като Ианий и също облечени в брони, но Торн се съмняваше, че притежават мощта на магьосника. Броните им изглеждаха здрави, с плетени брънки, което осигуряваше свобода на движенията.

Можеше да направи само едно.

— Какво искаш? — попита Торн.

— Теб — усмихна се Ианий. — Теб и твоето семейство. Но ти ме отхвърли, затова… дойдох да взема онова, което ми принадлежи.

— Взимай го и се махай.

— Размисли ли? Ще се присъединиш ли към мен?

— Не.

Ианий прие това с учудващо разочарование, което се стори смешно на Торн. Магьосникът продължи:

— Странно… Аз манипулирах слугите на твоя Бог през целия ден… Правя това от векове. Как така точно ти устояваш?

— Предполагам, защото онова, което продаваш, не ми харесва кой знае колко — измърмори Торн, ослушвайки се внимателно за обходни маневри.

— Така ли? — попита сериозно Ианий. — Защо не ми кажеш истината? Тя вече няма значение, не останаха тайни.

— Истината? — Торн направи предпазлива крачка напред, скъсявайки разстоянието между тях. — Истината е, че ти нямаш силата да преодоляваш волята на когото и да било. Можеш да внушаваш мисли, да крадеш мисли, да плашиш хората. Можеш да накараш някого да пожелае да убива. Но не можеш да го накараш да го направи. Това, което вършим, зависи от нас самите. Винаги е било така.