Мъртво вълнение

Затова, когато след шест часа шофиране от Бостън най-после стигнах Уинтър Харбър, подминах нашата къща и отидох направо у семейство Кармайкъл.

Слънцето залязваше и къщата беше тъмна. Единствената кола на алеята отпред беше на Саймън, затова с известна надежда реших, че останалите са някъде навън. Имахме толкова много да си кажем, че наистина трябваше да останем сами.

Позвъних на звънеца и отстъпих крачка назад да изчакам. След няколко секунди пак позвъних, после почуках. Никой не отговори, затова отидох до края на верандата и погледнах нагоре; прозорецът в стаята на Саймън, както и всички останали прозорци отпред, беше тъмен. Проверих телефона си, но там имаше само едно съобщение от Пейдж, изпратено преди часове, в което тя питаше къде съм и настояваше да поговорим. Отбелязвайки наум, че трябва да й се обадя колкото може по-скоро, набрах номера на Саймън, слязох по стълбите и тръгнах покрай къщата. Дневната гледаше към езерото откъм задната част; може би Саймън лежеше там пред телевизора, или просто спеше и затова не чуваше звънеца.

Телефонът му веднага се включи на гласова поща.

— Здрасти, аз съм. Тук съм, отвън. Звънях и чуках, а сега отивам отзад. — Направих пауза. — Обичам те, Саймън. И съжалявам за всичко.

Къщата тъмнееше и отзад, също както отпред. Все пак почуках на вратата, но не получих никакъв отговор. Надзърнах в дневната и видях, че е празна, а телевизорът не работи. Върху малката масичка нямаше никакви чинии, не се виждаха отворени книги по дивана, нямаше признаци той да ме е чакал тук.

Дали не беше променил решението си? Нищо чудно родителите му и Кейлъб да са го убедили, че не е добре двамата с него да се съберем пак и че след всичко преживяно е най-добре да си останем разделени. Сигурно точно заради това ги нямаше вкъщи — излезли са някъде на семейна вечеря, за да предпазят вкупом Саймън да не бъде наранен отново.

Тъкмо се обръщах да сляза обратно по стълбите, когато телефонът ми иззвъня.

— Здрасти! — казах с усмивка на облекчение.

— Здрасти, красавице! Днес ми липсваше в училище.

Стиснах здраво парапета и бързо се огледах, за да се уверя, че все още наоколо няма никого. Толкова се зарадвах на обаждането, че вдигнах, без изобщо да проверя кой ме търси.

— Паркър… Здрасти.

— Всичко наред ли е?

— Всичко е наред. — Загледах се във водата, като се опитвах да си представя как Саймън плува или седи на кея — само и само да изтрия от мислите си усмихнатото лице на Паркър и устните му, които се приближават към моите. Отворих уста да попитам дали не може да му се обадя по-късно, но от гърлото ми не излезе звук.

— Днес си мислех, че лятото отдавна отмина.

— Да — едва успях да кажа.

— И че не е зле да направим един пробен пробег.

— Пробен пробег? — повторих, докато вътрешният ми глас ми крещеше да затварям.