Мъртво вълнение
- Автор: Рейбърн Триша
- Серия: Siren Trilogy #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-270-708-0
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Мъртво вълнение». Краткое содержание книги:
В живота на Ванеса Сандс вече нищо не е нормално. Целият й свят се преобръща в мига, в който открива, че по-голямата й сестра Джъстин е убита от сирени — фатални жени от дълбините на морето — а семейството й е една голяма лъжа. Гаджето й Саймън е единственият човек, на когото може да разчита и вярва безпрекословно. Но сега й се налага да пази тайни, които не може да разкрие дори на него. Затова, когато в полезрението й попада Паркър — най-желаното момче в гимназията — Ванеса открива нужния довереник. Изпълнена със съмнения относно връзката си със Саймън, намеренията на Паркър и своите собствени чувства към двамата, ужасена от онова, което научава за самата себе си, Ванеса се чувства по-самотна откогато и да било. Но личните проблеми остават на заден план, когато сирените от Уинтър Харбър се завръщат за отмъщение. Ванеса ще трябва да се изправи срещу миналото си и да приеме, че може да бъде точно толкова опасна и изкусителна, колкото са и враговете й.
Но тя и сега приличаше на замръзнала. Даже не помръдна, когато заобиколих ваната и застанах пред нея.
Дългата й бяла коса падаше свободно върху раменете, които сега изглеждаха кокалести, а не меки като преди и стърчаха, изпъвайки тънката материя на нощницата. Китките й също ми се видяха много по-мършави, а кожата — сивкава. Само преди два дни лицето й беше белязано от меки, плитки гънки, но сега беше цялото провиснало. Набръчканото чело, клепачите, бузите и устата сякаш се стичаха надолу, като че ваната беше вакуум, който се опитва да я всмуче.
Вила изглеждаше стара. Болна. Единствено живо нещо в нея бяха устните, които потрепваха трескаво, сякаш безмълвно нашепваха някакво неразбираемо заклинание… и очите й. Макар и полускрити от увисналата кожа, все още се виждаше, че са сребърни, сияйни и лудо се въртят в орбитите, без да мигат.
Стоях пред нея и се тресях от студ и страх, без да знам какво да правя. Явно сега не изпитваше болка, но дали доскоро не я е боляло. Ами ако беше изпаднала в някакъв вид хипноза? Ако сирените от Уинтър Харбър са открили начин да контролират и нея, както стана с Бети? Ако е послужила за капан, с който да ме примамят по-близо към себе си? Дали тя не беше спусъкът, който, щом го дръпна, щеше да алармира сирените за моето присъствие?
Пристъпих още по-близо и отворих уста. Тъкмо се канех пак да извикам името й, когато напрежението в главата ми внезапно изчезна. Гледах Вила, но виждах Рейна. Зара. Сива вода. Червена лодка. Гребло, облепено с лъскави стикери. Момиче с празни очи и отпусната уста, което се носи по гръб над водата към неясния хоризонт.
— Това аз ли съм? — прошепнах. — Аз ли…
— Ванеса.
Видението изчезна.
— Какво правиш тук? — попита Вила.
Крехкото й тяло се виждаше през мократа нощница, а тя се опитваше едновременно да го прикрие с ръце и да се изправи.
Погледът ми се избистри и видях, че очите й отново са синкавозелени, не сребърни. Въздухът в стаята се беше прояснил, а водата във ваната не помръдваше. Завесите висяха неподвижно пред прозорците.
— Не трябва да си тук. — Тя посегна към халата на пода до ваната. — Слез да ме изчакаш долу. Сега — настоя, когато не тръгнах веднага.
Отидох долу. Пет минути по-късно тя дойде при мен в дневната. Сега се беше преоблякла в джинси и пуловер, а косата й беше увита в хавлиена кърпа. Носеше грим, но изглеждаше така, сякаш за два дни се е състарила с десет години.
— Защо не си на училище? — попита, докато бавно прекосяваше стаята, сякаш всички стави я боляха. Настани се срещу мен.
— Снощи се целувахме с Паркър.
Тя ме погледна. Разбрах, че не този отговор очакваше от мен и казаното определено не е онова, което исках да споделя. Какво пък, ако съм искрена с нея, може и тя да отвърне със същото.
— Момчето, с което се виждам — припомних й. — И което не ми е гадже.
— Разбирам. И как стана?
— Поканих го на среща.
Тя се намръщи.
— Защото не е имало с кого друг да вечеряш ли?
— Защото исках да ме хареса. Още повече отпреди.
— Ванеса, това не е игра. Мислех, че го знаеш.
— Така е, знам. — Наведох се към нея. — Искам да бъда силна. И да мога да помогна, когато дойде моментът.
Тя издържа погледа ми, но не каза нищо.
— Това време наближава, нали? — попитах. — Затова правиш всичко това. Опитваш се да ги чуеш, да разбереш какво замислят.
— Това, което правя, не те засяга.
Наведох се още по-напред.
— Но аз ги видях. Видях Рейна и Зара. Видях и червената лодка — моята червена лодка.
Сивкавата й кожа пребледня още повече.
— За какво говориш?
— Там, горе. Тъкмо се канех да те повикам, за да разбера дали си добре, и всички тези картини минаха през главата ми. После ти се събуди, или излезе от това състояние, каквото и да е то. — Замълчах. — Каквото и да съм видяла… това е част от техния план, нали?
Устните й се свиха, докато изучаваше лицето ми.
— Да — каза най-накрая. — Но няма да се стигне дотам. Те ще бъдат спрени много преди това.
— Как?
— Не ти трябва да знаеш.
— Но ако мога да помогна…
— Не можеш — сряза ме тя и се изправи. — Ти си мишената, но това не е твоята битка, Ванеса. То е нещо много по-голямо от теб. Те може и да са още слаби, когато са сами, но възвръщат мощта си, щом са заедно.