Книга на илюзиите

Изгарянето свърши към шест часа, но когато Алма се прибра, беше вече почти седем. Навън беше още светло, но слънцето започваше да залязва; и помня как стаята се изпълни със сияние точно преди тя да отвори вратата: през прозорците нахлуваха гъсти снопове светлина, порой от искри в златно и лилаво, които достигаха всяко ъгълче на помещението. Това бе едва вторият ми залез в пустинята и не бях подготвен за такова ослепително зарево. Седнах на дивана и се обърнах в противоположната посока, за да предпазя очите си, но няколко минути след като се бях настанил на това ново място чух как зад мен ключалката прещраква. В стаята нахлу още светлина: потоци от алено, втечнено слънце, приливна вълна от блясък. Извъртях се с ръка над очите и видях в рамката на отворената врата Алма, почти незрима, ефирен силует, през чиито коси струеше светлина, създание от пламък.

После тя затвори вратата и вече можех да видя лицето й, да надникна в очите й, докато тя минаваше през хола, запътена към моя диван. Не знам какво точно очаквах от нея в онзи миг. Сълзи, предполагам, или гняв, някаква прекомерна проява на емоция — но Алма изглеждаше удивително спокойна, вече не толкова развълнувана, колкото изтощена, останала без сили. Приближи до дивана откъм дясната страна, явно без да се притеснява, че ми показва белега на лявата си буза, и аз осъзнах, че за първи път го прави. Обаче не бях сигурен дали следва да го възприемам като повратен момент в отношенията ни, или да го отдам на временно невнимание, симптом на пълно изтощение. Седна до мен, без да каже и дума, после положи глава на рамото ми. Ръцете й бяха мръсни, тениската — омацана със сажди. Прегърнах я с двете си ръце и останах така за малко, не исках да я притискам с въпроси, не исках да я принуждавам да говори, ако не й се говореше. Накрая я попитах дали е добре и когато каза да, добре съм, разбрах, че не желае да приказва много-много. Каза, че съжалявала, задето продължило толкова дълго, но освен че ми даде някои обяснения за закъснението (така научих за варелите от бензин, ръчните колички и прочее), почти не засегнахме темата до края на вечерта. След като всичко свършило, придружила Фрида до къщата. Обсъдили плановете за утре и после Алма й дала приспивателно. После щяла да се върне веднага обратно, но понеже телефонът в нейната къщичка бил с особен характер (ту работел, ту не), тя предпочела да не рискува и да се обади от телефона в главната сграда, за да ми запази билет за сутрешния полет до Бостън. Самолетът излитал от Олбъкърки в осем и четирийсет и седем. До летището били два часа път с кола и понеже Фрида нямало как да се събуди толкова рано и да ни откара, единственият изход бил да поръча микробус, който да ме вземе. Искала тя самата да ме закара дотам, лично да ме изпрати, но с Фрида трябвало в единайсет да са на погребението, а как да вземе на два пъти разстоянието до Олбъкърки преди единайсет? Изчисленията не излизали. Дори ако тръгнела с мен още в пет, нямало как да се върне, да тръгне пак и пак да се върне за по-малко от седем часа и половина. Как да направя нещо, което не мога да направя? — запита тя. Не беше реторичен въпрос. Беше твърдение относно самата нея, декларация на нещастие. Как, по дяволите, да направя нещо, което не мога да направя? И тогава, заравяйки лице в гърдите ми, тя внезапно рухна и се разплака.