Книга на илюзиите

Имаше нещо смразяващо и красиво в тази идея. Разбирах колко съблазнителна трябва да й се е виждала, но веднага щом успеех да се настроя така, че да виждам нещата през очите на Фрида, да почувствам пълната сила на това екстатично отрицание, разбирах също така и защо тя иска да се отърве от мен. Моето присъствие опетняваше чистотата на мига. Филмите трябваше да загинат девствени, невидени от никого в света отвън. Достатъчно лошо беше дори това, че бях допуснат да видя един от тях; но сега, когато завещанието на Хектор влизаше в сила, тя можеше да настоява, че церемонията трябва да се проведе така, както тя винаги си я е представяла. Филмите бяха родени тайно — и тайно трябваше да изчезнат. Не се разрешаваше на чужди хора да гледат и макар че Алма и Хектор в последния момент се бяха преборили да ме вкарат в кръга от посветени, Фрида винаги ме бе възприемала просто като чужд човек и нищо повече. Алма беше част от семейството и затова бе помазана за официален свидетел. Тя беше дворцовият хроникьор, така да се каже, и след като всеки един от поколението на родителите умреше, единствените спомени за тях щяха да бъдат онези, записани в книгата й. Очакваше се аз да бъда свидетелят на свидетеля, независимият наблюдател, доведен за да потвърди достоверността на свидетелските показания. Малка роля беше това в тази толкова голяма драма и Фрида ме бе изрязала от сценария. Що се отнасяше до нея, аз бях излишен от самото начало.

Седях във ваната, докато водата изстина, после се увих в два пешкира и останах в банята още двайсет-трийсет минути — бръснах се, обличах се, ресах си косата. Открих, че ми е приятно да съм в банята на Алма, да стоя сред флаконите и бурканчетата, наредени по рафтовете на тоалетното шкафче и задръстили капака на малкото дървено сандъче до прозореца. Червената четка за зъби в жабката над мивката, позлатените пластмасови червила, моливът за вежди и четчицата за мигли, кутията с тампони, аспиринът, конците за зъби, парфюмът „Шанел №5“, предписаното шишенце с антибактериален дезинфектор. Всеки един от тези предмети бе знак за интимност, белязан от уединение и размисъл. Тя пъхваше хапчетата в устата си, втриваше крема в кожата си, прокарваше гребените и четките през косата си, всяка сутрин идваше в това помещение и заставаше пред същото това огледало, в което сега гледах аз. Какво знаех за нея? Почти нищо — и все пак бях сигурен, че не искам да я загубя, че съм готов да се сражавам, за да я видя отново, след като напусна ранчото на сутринта. Проблемът беше в неведението ми. Не се съмнявах, че в домакинството витае разпра, но не познавах достатъчно добре Алма, за да преценя истинския размер на гнева й към Фрида, и понеже не можех да го направя, не знаех в каква степен би трябвало да ме тревожи онова, което става. Предната нощ бях заедно с тях двете на кухненската маса и тогава нямаше и следа от някакъв конфликт. Припомних си съпричастието в гласа на Алма, деликатната молба на Фрида към нея да остане в къщата за през нощта, усещането за семейна връзка. Не беше нещо необичайно толкова близки хора да се нахвърлят един върху друг, да изричат на момента неща, за които по-късно ще съжаляват — но избликът на Алма беше изключително мощен, в него кипяха закани за физическа разправа, които (поне според моя жизнен опит) рядко се срещаха сред жените. Направо съм бясна, иде ми да й вкарам един юмрук в лицето. Колко често казваше такива неща? Беше ли й в характера да изговаря такива буйни, необмислени изявления, или това представляваше нов етап в отношенията й с Фрида, внезапен разрив след години наред потискана враждебност? Ако знаех повече, нямаше и да си задавам този въпрос. Щях да разбера, че думите на Алма следва да се приемат на сериозно и самата им необичайност доказва, че нещата вече започват да излизат от контрол.