Драконът от Луалаба
- Автор: Бобев Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Драконът от Луалаба». Краткое содержание книги:
Хората стояха сковани, изгубили представа за действителността, раздвоени пред настъпващия ужас: отпред — озъбената паст на допотопното страшилище, отзад — връхлитащият огнен потоп. Накрай този бунт на стихиите, тази невиждана първична ярост на земята смути другата първична ярост. Динозавърът забави ход. Погледна назад.
Лавата достигна Мъртвия град, покри го с пламналото си наметало и продължи да се спуска към Огнената пещера. Заля и нея, запълни я. Все нови и нови разжарени вълни попълзяваха отгоре й, уплътняваха се, скриваха от човешките очи несметното съкровище, правеха го недосегаемо.
Анри се взираше нататък с обезумели очи, забравил ужаса. Останало беше само едно — разочарованието, възпрепятствуваната алчност, яростта пред неуспеха.
— Значи тъй! — шепнеха напуканите му устни. — Значи няма злато! Край! Само това, което отмъкна мулатът!
В същата посока гледаше и Рудахигва. Но други мисли се блъскаха в главата му, други чувства, сложни и противоречиви. Няма Огнената пещера, няма и жълтия камък. Белите губят силата си да ловят роби. Загубват алчността си. А тогава и законът на ватусите пада. Какво от това, че някой е видял нещо, което вече го няма. Все едно не е видял нищо. Тогава пък няма защо да умира. Не трябва да умрат Малката бяла жена и баща й. Рудахигва ги е осъдил неправилно. Не трябва да умре и Рудахигва. Може да се върне сред племето, при децата си. Напразно повика Типу Тип. Сгреши… Сгреши… Сгреши…
А земята продължаваше да се тресе. Черният дъжд плющеше проливно. Мълниите не спираха да тъкат огнената си мрежа. Лавата се свличаше надолу в грейнали ручеи, които се разделяха, сливаха се отново, натрупваха нови и нови слоеве стопен базалт върху пещерата. Ето крайният език досегна езерото. Една по-висока вълна се плисна отгоре му, но в миг се превърна в облак пара. Изпари се втора вълна, трета… Но лавовият език не спря. Продължи да лази напред. Вля се в езерото, което закипя като котел. Стълбовете пара се издигаха нагоре като колони от памук. Водните пръски се разлетяха в кипнали гейзери.
Рудахигва се надигна. Беше пак старият Рудахигва, преди да го промени законът, преди белите хора да видят дяволския камък. Вече нямаше законът на Извора на мъдростта. Беше останал само законът на Рудахигва. Малката бяла жена спаси сина му. Рудахигва нямаше свой живот. Неговият живот принадлежеше на Малката бяла жена… Пак беше неин… Рудахигва повика Типу Тип. Рудахигва трябва да го прогони, да го примами другаде… Рудахигва щеше да го отвлече… Дори ако загинеше… Нямаше свой живот… Щеше да скочи във водата, да мине незабелязан край него, да стигне брега и да го извика оттам, да го махне от скалата, където стояха приятелите му. Само това му оставаше. Нищо друго…
Нови потоци магма се свличаха в езерото, скриваха се под облаци бяла пара, скриваха нарастващия пурпурен хълм, под който лежеше погребана Огнената пещера.
По-добре! По-добре! Няма вече дяволски камък! Няма да идват белите, няма да ловят роби! Няма!
Рудахигва се изправи. Трябваше да скочи, защото скоро цялото езеро щеше да заври. Щеше да свари всички: и Типу Тип, и приятелите му, и него самия… Ето той виждаше как върху езерната повърхност се хлъзват врящите слоеве като малки ручейчета, над които се виеха тънки воалчета пара. Те щяха да се умножат, да нараснат, цялата повърхност щеше да кипне…