Драконът от Луалаба

Но не само водата. Земята също. Сякаш я бяха погледнали през неравно стъкло. Скалистата повърхност се развълнува, надипли се. Няколко последователни гънки полазиха по гърба й. Така се люшка морето в мъртво вълнение или избуяла нива при всеки повей на вятъра.

Първи се сринаха развалините. Коничната кула се наведе, застоя се така няколко мига като кулата в Пиза, после се преполови. Долната половина остана на мястото си, а горната още във въздуха, преди да докосне земята, се натроши, разпадна се на отделни каменни блокове. Една след друга се срутваха стените, натрупваха се в неравни каменни грамади, които заличаваха улици и площади, изравняваха всичко в своята разрушителна стихия. Само след няколко секунди вече не можеше да се разбере, че тук е имало град, строежи, следи от загадъчна цивилизация. Остана едно разорано каменно поле, някаква безлюдна камениста хамада.

После се откърти скалният навес над Огнената пещера.

Сякаш времето беше спряло лудия си бяг, часовниковата стрелка се колебаеше да се премести. Като бавно завъртян филм каменният отломък се отлепи от скалата, застоя се така, сякаш привързан с невидими въжета, после въжетата се разтегнаха, скалата падна плавно надолу, докосна водата, измести я, изплиска я встрани леко, неусетно потъна. Чак тогава водните пръски изригнаха нагоре като гигантски кристали, от които във въздуха се разлетяха безброй диамантени пеперуди. Най-сетне кристалите се нацепиха. Водните отломъци се спуснаха обратно върху водната повърхност. Плясъкът не се чу, заглушен от засиленото подземно бучене.

Обезумели от страх, животните се мятаха в безреден бяг по острова, блъскаха се, пищяха. От развалините се измъкна хиената, окървавена, изранена, и търти да се спасява към брода.

Ето заогъва се и джунглата като разлюляна нива. А нямаше никакъв вятър. Едно огромно изсъхнало памуково дърво, отрупано с гора от лиани, не издържа, политна и все така мудно премаза папирусите под себе си.

От върха на острова се проточи тънка струйка дим. Нови струйки избликнаха от пукнатините под него. А земята не преставаше да ръмжи и да се тръшка.

— Към брода! — заповяда Наумов и всички тръгнаха подире му.

Рудахигва препречи пътя им с копието си.

— Стой! Жив никой няма да напусне острова!

— Остави, вожде! — рече кротко естественикът. — Нека по-напред да се спасим! После ще говорим. Ще се убедиш, че ни осъждаш несправедливо.

Ватусът не отстъпи. Изправен като статуя, издялана от черен мрамор, студен и суров, той стоеше насреща им с насочено острие.

Изведнъж Анри скочи напред и преди Рудахигва да се усети, увисна на копието му. Счупи го на две. После хвърли половината с острието в езерото.