Часовникаря [bg]

— Да, така е. На някои места… Помислете сега какво точно видяхте. Онзи човек, който бягаше. Опишете ми го.

Винсънт знаеше, че трябва да внимава какво приказва, поне докато останат сами в задния вход и той извади ножа си.

— Внимавай — бе заръчал убиецът. — Дръж се плахо. Знаеш ли какво е „плахо“? Говори така, сякаш знаеш нещо, но не искаш да приказваш. Прави се, че се колебаеш. Така би се държал един истински очевидец.

Сега той ѝ разказа — плахо и колебливо — за човека, когото видял да тича по улицата. След няколко въпроса се престори, че си е спомнил още неща и бегло описа Дънкан, макар че описанието съвпадаше доста с компютърната рисунка на убиеца, която вече имаха. Жената си записа нещо.

— Нещо характерно?

— Ами… Не си спомням. Както казах, бях далече.

— Беше ли въоръжен?

— Ами… Не мисля. Какво е направил?

— Нападна една жена.

— О, не. Някой пострадал ли е?

— Не, за щастие.

„За не-щастие“ — помисли си Умния Винсънт или Тони.

— Носеше ли нещо?

„Не се задълбочавай — напо̀мни си той. — Не се оставяй да те подведе.“

Той се намръщи, сякаш се двоуми. След малко отговори:

— Ами, май такова… носеше нещо. Плик ли, чанта ли? Не видях добре. Движеше се много бързо…

Замълча.

Кейтрин го погледна изпитателно:

— Щяхте да добавите нещо.

— Съжалявам, не ви помагам много. Знам, че е сериозно.

— Напротив — увери го жената и за момент Винсънт изпита лека вина заради онова, което щеше да я сполети след няколко минути.

Гладът обаче скоро прогони чувството за вина. Напомни му, че е нормално да я желае.

„Ако не ядеш, ще умреш… Не мислиш ли, Кейтрин, любов моя?“

Всеки отпи от кафето си. Винсънт ѝ каза още няколко подробности за заподозрения.

Тя приказваше с него като с приятел. Накрая Винсънт реши, че моментът е настъпил.

— Слушайте, има още нещо… Бях малко уплашен… Затова не ви казах. Разберете, живея тук. Ако той се върне… Може да разбере, че съм го издал.

— Никой няма да узнае името ви. Ще ви закриляме. Обещавам.

Той пак се престори, че се колебае.

— Наистина ли?

— Гарантирам. Ще изпратим полицай да ви пази.

„Това вече е интересно — помисли си Винсънт. — Може ли да е червенокосата?“

— Ами, видях къде избяга. Влезе през задния вход на една сграда.

— Вратата беше ли отключена? Или той имаше ключ?

— Отключена. Ще ви покажа, ако искате?

— Много ще ни помогнете. Свършихте ли? — Тя кимна към чашата му.

Винсънт изгълта кафето.

— Вече свърших.

Жената затвори бележника си. Трябваше да ѝ го вземе, след като свърши.

— Благодаря, агент Данс.

— Няма защо.

Тя поиска сметката и плати. Станаха и облякоха палтата си. Той излезе с количката, задържа вратата за жената. Затвори я и тя иззвъня. Тръгнаха по улицата. Кейтрин потрепери: