Диамантът на Венеция [bg]

А после, с едно едва доловимо движение камата, която тя държеше върху дланта на ръката си, за да я покаже на Карю, сякаш се стопи във въздуха. Изчезна.

В продължение на няколко секунди Карю беше твърде слисан, за да каже каквото и да било. Накрая рече:

— Как го направи?

— Съжалявам — направи опит да се усмихне Елена. — По навик — и пред изумения поглед на Карю камата отново се появи.

— С това си изкарвам хляба.

— Изкарваш си хляба ли? Не разбирам.

— Ние сме акробатична трупа, съставена изцяло от жени… — отговори тя тъжно. — Макар че вече не знам какво ще стане с нас, след като Мариам… — Свъси чело, като че ли пак щеше да се разплаче, но успя да се овладее и продължи: — Моят номер в представлението ни са илюзиите. Просто панаирджийски номера — усмихна се лекичко. — Веднъж даже играхме пред султана. В Константинопол.

— Сериозно? — изрече той, но без особен интерес. После се смръщи от болка и отпусна глава върху коленете си.

Константинопол. Вече започваше да мисли, че ненавижда дори самото име на този град.

— Трябва да сложиш нещо на главата си — рече по едно време Елена.

— Все още съм жив, нали?

— А какво се е случило с ухото ти? — добави тя смръщено.

Ухото му. Боже! Беше забравил напълно за ухото си.

— Можеш да дойдеш с мен в болницата, ако искаш — изрече колебливо тя, сякаш разчела мислите му. — Там можем да намерим вода и аз да ти промия раните.

— Много благодаря, но не — рече Карю и с огромно усилие се изправи на крака. Последното, което искаше, беше да се забърква още повече с тези жени. — Жилището ми е зад ъгъла… мисля… наблизо… — допълни неопределено. Зави му се толкова силно свят, че едва не падна обратно на земята. Подпря се на близката стена, за да се задържи. — Е, значи сбогом. Съжалявам за приятелката ти.

Знаеше, че би трябвало да поразпита жената за времето, прекарано в Константинопол, но в мига, в който тази мисъл се появи в главата му, беше заменена от друга — споменът за онова, което Пиндар беше сторил с ухото му.

Хареми. Скъпоценни камъни. Силия Лампри и такива като нея. Всички да вървят по дяволите! Усети, че започва да му прилошава. Защо изобщо да продължава да се тревожи за тях? Да вървят на майната си, цялата пасмина! Нека Пиндар сам да се оправя!

— Е, значи сбогом — повтори и вдигна нестабилно ръка към жената. Но тя като че ли изобщо не го чу. Изглеждаше толкова самотна, с издълженото си бледо, подпухнало от сълзи лице, все така седяща на ръба, сякаш не можеше да повярва, че гигантската й приятелка я няма, сякаш се надяваше тя всеки момент да се появи над водите.

Какво ли щеше да стане сега с нея и с двете й момиченца? Дали трупата щеше да се разпадне? Дали няколко панаирджийски номера щяха да бъдат достатъчни, за да ги хранят, или тя щеше да бъде принудена да прибегне до други професии, за да оцелеят? Карю беше виждал жени като нея из цяла Европа и отлично знаеше каква може да бъде съдбата й.