Диамантът на Венеция [bg]

„Но не и за мен! — искаше да изплаче Мариам. — За такива като мен няма Бог! И аз няма да имам други деца!“

Беше ли изговорила наистина тези втрисащи, богохулствени думи? Беше ли ги изрекла на глас? Може и да беше. Даде си сметка, че вече не й пука кой какво знае. Можеха да й се смеят, колкото искат. Виждаше отвращението по лицата им, когато сваляше подгизналите парцали на бебето, за да го преповие, долавяше ужаса им, когато погледнеха към неговия недъг. Но за Мариам това нямаше никакво значение. Тя виждаше само съвършени крачета, десет съвършени пръстчета и ноктите върху тях като люспици седеф.

Но сега, когато наближаваха града, вече усещаше скута си като празен.

— Почти стигнахме, сладкото ми, ще намерим някой да ни помогне, ще видиш! Аз няма да се предам, никога няма да се предам!

Мариам подаде внимателно пръста си и усети малкото юмруче, по-меко и от облак, как се сключва около него, и осъзна, че никога през живота си не се беше чувствала така.

Едва я понасяше — болката от толкова много любов.

Чу вика на един от моряците и, като вдигна очи, го видя как сочи към хоризонта. Първоначално не видя нищо. В далечината имаше високи планини, изправени като стражи зад града. Върховете им бяха все още покрити със сняг. Но непосредствено пред тях имаше само мъгла и стъклената вода на лагуната със същия цвят като небето. Мъжът пак извика и посочи към нещо, но Мариам все така не виждаше нищо. Ято птици прелетя над корабчето им със самотен вик, а после птиците започнаха една по една да се гмуркат във водата или да се плъзгат леко по повърхността й.

А после, внезапно ето го и него. Мъглата леко се раздели и в далечината най-сетне се открои легендарният град, проблясващ в розово и златно насред утрото, град, който в този момент й се видя като населен с ангели, а не с човеци.

Когато отново сведе очи, миниатюрните гърди на бебето не помръдваха. Очичките му бяха отворени, но повърхността им беше стъклена и безизразна. Наложи се и четиримата моряци да се включат, за да я удържат, за да може Елена да поеме от ръцете й починалото дете.