![Погребани тайни [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/0/3/pogrebani-tajni-bg-download.jpg)
Погребани тайни [bg]
- Автор: Файндер Джозеф
- Серия: Ник Хелър #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ProBook
- ISBN: 9789542928553
- Переводчик: Илиана Велчева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Погребани тайни [bg]». Краткое содержание книги:
„Ник Хелър, независим следовател, когото Джоузеф Файндър ни представи в „Изчезнал”, е човек, който бихте искали да е на ваша страна… Файндър ни показва привлекателен герой, но едновременно с това и приятен характер, защото не го превръща в супергерой. Сравнението с Джак Рийчър на Лий Чайлд е неизбежно, но Хелър никога не действа като самотен каубой. Той е достатъчно човек, за да търси и приема помощ… Препускайки заедно с него, вие ще искате още една глава, после още една и още една. Знаете, че той ще успее, но имате нужда да разберете как.” „Вашингтон поуст”
През обраслата ливада бе отъпкана пътека, макар че не можех да преценя кога точно. Огледах всички прозорци и не засякох никакво движение, така че отворих мрежата против комари и посегнах към предната врата. Тя веднага се отвори. Тук бе живял някой, и то съвсем наскоро.
98
Вътре миришеше така, сякаш някой наскоро е готвил — може би наденици или яйца, нещо пържено. Антрето беше малко, таванът — нисък, а под миризмата на мазнина се прокрадваше миризма на мухъл. И на цигари, макар че тази не беше толкова силна, сякаш той пушеше другаде. Тръгнах крадешком напред, хванал пистолета с две ръце, и се обърнах наляво, готов за стрелба. После — надясно.
Нищо. Дъските скърцаха.
Сега трябваше да реша накъде да тръгна. Вратата отдясно водеше към малка стая, отляво се издигаше стръмно стълбище с изтъркани дървени стъпала, а точно пред себе си виждах друга врата, която вероятно водеше към кухнята или към задната част на къщата.
Стълбището беше потенциално скривалище. Ослушах се внимателно, но не чух нищо. Отново се извърнах, описвайки дъга отдясно наляво, после скочих към него.
— Не мърдай!
Отговор не последва. Тогава чух глас, но не отгоре, а от дъното на къщата. Женски глас, приглушен и неясен, с неравна интонация. Ту се издигаше пронизително, ту спадаше. Явно телевизорът беше включен. Прекрачих прага и огледах тъмните ъгли, тялото ми бе напрегнато като пружина. Погалих с пръст спусъка и огледах помещението, размахвайки пистолета отляво надясно, а после — към ъглите.
В кухнята нямаше прозорци, очевидно бе отделена от наличното вътрешно пространство по-късно. На пода имаше тъмночервен линолеум със спираловидна бяла шарка, плочките бяха надрани и изпочупени. Видях стара печка, вероятно от 1940-та година, и плот „Формика“ с метален кант. Бял порцеланов умивалник с два крана, един за топла вода и един за студена, пълен догоре с купи и чинии със засъхнала храна по тях. Насред кухненската маса лежеше празна кутия от мариновани наденички.
Отново чух гласа, този път по-отблизо. Идваше от съседната стая, но не от включения телевизор.
Това беше гласът на Алекса.
99
Носен от адреналина, нахлух в съседната стая с насочен пистолет.
— …копеле! — тъкмо казваше тя. — Копеле проклето!
После тонът й рязко се промени, гласът й стана висок и умолителен.
— Моля те, Боже, моля те, пусни ме оттук, моля те, Боже, о, моля те, Боже, какво искаш, по дяволите? Не издържам вече, не издържам, моля те, Господи!
Видях, че Алекса не е там. Гласът й идваше от колоните на компютър — черен „Дел“, поставен върху дървена пейка, дълга колкото цялата стена. На монитора видях същото странно изображение на лицето на Алекса в едър план, със зеленикавия оттенък, който бях видял и на видеопотока.
Тя обаче изглеждаше толкова зле, че едва я познах. Лицето й беше съвсем изпито, клепачите й — толкова подути, че се виждаха само тънки цепнатини, с дълбоки лилави сенки под тях. Когато говореше се помръдваше само единият край на устата й, сякаш бе получила удар. Лицето й блестеше от пот, очите й бяха диви и разногледи.
Пред монитора видях клавиатура, а от лявата й страна — малък, евтин на вид микрофон на пластмасов триножник, взет вероятно от коша за преоценени стоки в „Рейдио Шак“.
За миг Алекса сякаш гледаше към мен, но погледът й се зарея другаде. Тя замлъкна, после започна да скимти, а думите й се сливаха една с друга. Различих само „моля“, „Боже“ и „навън”.
Наведох се към микрофона и казах:
— Алекса?
Тя обаче продължи, явно без да ме чува. На дръжката на микрофона имаше малко черно копченце с надпис „вкл/изкл“. Плъзнах го на „вкл.“ и повторих:
— Алекса?
Този път тя замлъкна. После отвори уста и се разхлипа.
— Алекса? Аз съм, Ник.
— Кой… кой е?
— Ник Хелър. Всичко ще бъде наред. В къщата съм, съвсем наблизо. Чуй ме, Алекса, идва помощ, но искам да мълчиш и да се успокоиш, става ли? Ще се опиташ ли? Само за малко. Ще се оправиш, обещавам ти.
За миг ми се стори, че в задния двор светва фенерче.
— Ник, къде си? Господи, къде си?
Отново се светна. Това бяха фаровете на кола — чух мотора й, а после затръшването на врата. Жуков, нямаше кой друг да бъде. Аз обаче не го виждах, беше паркирал от другата страна на къщата, където нямаше прозорци.
— Ник, отговори ми! Измъкни ме оттук, моля те, измъкни ме, Ник!