Рестарт [bg]

Либи ме гледа безмълвно. За миг си въобразявам, че съм я впечатлил, че тя обмисля плана ми и може би дори е склонна да се съгласи с него: заминаването, вземането на самолета, прибирането у дома в Калифорния, съобщаването на полицията. Започването на живота ни отначало. На чисто.

— Помисли само колко хубаво ще бъде — увещавам я аз. — Да се върнем у дома. Не ти ли звучи това хубаво, Либи? Да започнем отначало.

Тя измъква със сила пръстите си от ръката ми. Става и отива до часовника. Вглежда се в тъмния му циферблат, като стои с гръб към мен. Не мога да видя изражението й.

— Либи…? — тихо я питам аз. — Какво мислиш?

— Джими — прошепва тя и поклаща глава.

Следващите си думи обмисля много дълго. Накрая се обръща към мен и казва:

— Никога не съм искала да те заплашвам. Не искам да бъда такава жена.

— Каква жена? — питам аз, макар да се досещам, защото тя е такава жена.

— Чаках прекалено дълго. Ти не си най-лесният мъж за обичане. Знаеш го, нали?

— Да — прошепвам аз.

— Колко пъти трябва да ти прощавам? Некомпетентността ти? Глупостта ти? Колко пъти трябва да ти казвам „Всичко е наред, Джими. Няма проблем, че рушиш всичко, което ни е дадено“?

— Но аз не руша нищо.

— Така ли? Два милиона долара в банката. Добра работа. И ти искаш да захвърлиш всичко това…?

Поклащам глава:

— Не… Не. Аз работя за гангстери.

— А самият ти си толкова чист.

— Не убивам хора.

— Наистина ли? — В погледа й проблясва омраза и аз прочитам в очите й какво мисли. Мисли за Коул. Спомня си тялото му, проснато на детското му легло, и нощта, когато тя се върна у дома и ме завари в спалнята му миришеше на мет, крещящ несвързано, ридаещ, наведен над него.

Омразата й изчезва така бързо, както се е и появила. Седи до мен на дивана. Спокойна е. Изразходвана.

— Погледни се отстрани — казва ми тя, като ме гледа безмилостно. — Ти си четирийсет и седем годишен. Ако се откажеш от това — ако изобщо допуснем, че ще ти позволят да се оттеглиш — какво, мислиш, ще се случи след това? Кажи ми какво си представяш, че може да се случи.

Едва е изрекла думите и аз знам точно какво ще се случи. Ще се замъкнем обратно в Калифорния и аз пак ще стана безработен. И вероятно ще си остана такъв. Без двата милиона долара нямам нищо и отново ще започна наркотиците. Либи ще ме напусне — със сигурност ще ме напусне, нали точно това се опитва да ми каже сега — а аз пак ще се събудя в някой евтин мотел, когато слънчевите лъчи се забият в клепачите ми, и ще се чудя къде и кога съм се издънил. Само че този път ще знам: тук, в тази стая, в този момент, докато говорим с Либи, а големият часовник зад нас неумолимо отброява секундите — ето, тогава се е случило всичко. Сега. Точно в този момент.