Мираж [bg]

Аатиф ме слушаше мълчаливо. Когато свърших, запали цигара от угарката на предишната.

— Този полицай от Есувейра… Познавам хора, преследвани от такива като него. Решават, че си виновен, и край. Стъпкват те, променят улики и показания, само и само да се стигне до осъждане. Те не са бербери.

После му обясних плана си да продам пръстените си в Маракеш, да се добера до Казабланка и да подкупя бившия приятел на съпруга ми, занимаващ се със сенчести дела, да ме снабди с фалшив паспорт, за да мога да напусна страната.

— Искам да съм на чисто с теб, не желая да скривам нищо. Държа да си наясно за всички възможни рискове.

— Видях лицето ти по телевизията, преди да дойда в оазиса — посочи той. — Когато Идир ми каза, че тъкмо ти си тази, която трябва да отведа до Маракеш…

Пауза, после по лицето му пробяга едва доловима усмивка.

— Сега, след като знам, трябва да надхитрим онзи полицейски инспектор. Играта си е игра, n’est-ce pas?

Нощното небе над нас беше изумително. В оазиса през повечето вечери бях приспивана по залез. Тук за пръв път зърнах истински цялото небесно шоу. Яснотата в пустинята бе поразителна. Такава гъстота от съзвездия. Такова усещане за Вселената. Дори сред природата, на петнайсет километра извън Бъфало, не можеха да се видят и трийсет процента от греещите тук небесни светила. Татко винаги казваше, че когато гледаш звездите, се чувстваш много по-маловажен. Ала тази вечер гледката на цялото това сияние — особено в светлината на неотдавнашните събития — ми подейства вдъхновяващо. Гледах звездите и те ми казваха, че тъй като нищо във великата космическа схема на нещата не е важно, всичко, което ни определя, е жизненоважно. Какво друго имаме освен житейската си история?

— Невероятно небе — споделих с Аатиф.

— Хубаво е, да — отвърна той не особено ентусиазиран.

— Ще ми се да можех да вярвам в съществуването на небесен рай. Мислех си за това, като те гледах да се молиш преди малко.

— Важно е да се вярва в рая. Особено когато животът е тежък.

— Вярата е сложно нещо.

Той се замисли върху това за момент.

— Не, вярата е проста. И добра.

— Имаш ли деца?

Видях го, че се напрегна, и се извиних, че съм задала очевидно неподходящ въпрос.

Той запали нова цигара. След няколко продължителни всмуквания ме попита дали искам чай и ми каза, че Майка му дала от билките за моята приспивателна отвара, достатъчни за няколко дни. Тази новина беше добре дошла, защото се чудех как ли ще заспя под това пустинно небе.

— Чудесно ще е да изпия една чаша.

Той отиде да донесе вода от голямата пластмасова туба в задната част на колата и я кипна в джезве. Като знаех колко бързо отварата предизвиква сънливост, казах на Аатиф, че ще облека нощната си риза, преди да я изпия. Той се изправи и се отдалечи на сериозно разстояние. Преоблякох се бързо, отдалечих се в противоположната на него посока, вдигнах ризата си и покръстих пясъка. Подейства ми странно мисълта, че всичко, което бях приемала за даденост — тоалетна, интернет, дори телефон, — ми бе недостъпно от толкова дълго време. Още по-странното беше, че се бях адаптирала, но така или иначе нямах друг избор.