Мираж [bg]

Колата мина с подскок под каменната арка, разделяща оазиса от пустинята. Аатиф издърпа лост и обясни:

— Четири по четири. Сега ще ни е нужно.

Поехме през пясъка, като следвахме дири от предишни автомобили. След минута протегнах врат и се опитах да зърна оазиса. Ала той бе изчезнал, бледата му стена бе станала невидима, сливаща се с безцветния хоризонт.

Купето на колата беше пълна скръб. Седалките бяха разкъсани, подът бе осеян с боклуци, предното стъкло бе покрито с пясък и мъртви мухи, пепелникът преливаше от угарки. Жегата беше убийствена. Смъкнах стъклото си. Оказа се сериозна грешка. Колата набираше скорост и навред хвърчеше пясък. Аатиф незабавно намали.

— Тук не е задължително да си с бурка — каза ми.

— Сигурен ли си?

— На мен не ми пречи. Особено след като нямам климатик. Ако искаш, свали и джелабата…

Посттравматичният ми стрес мигом ме настрои отбранително.

— Какво точно имаш предвид? — попитах.

Той се стъписа.

— Нищо обидно. Просто помислих, че ще ти е по-удобно с твоите дрехи.

— Къде бих могла да се преоблека тук?

Той спря колата, слезе, отиде отзад и извади торбата с изпраните ми дрехи, онези, с които бях намерена преди седмици. Донесе я до моята врата.

— Може да слезеш и да се преоблечеш зад колата. Аз ще се разходя да изпуша една цигара. Като си готова, повикай ме.

Изрече всичко това с тихия си равен тон.

— Благодаря ти — отвърнах и слязох.

Аатиф заобиколи колата и се отдалечи в пустинята да пуши. Облечен беше с широка риза и широк кафяв панталон, носеше сандали и прилепнало кепе на главата. Една минута го наблюдавах как върви напред, после спря и нито веднъж не се обърна да ме погледне. Бързо свалих джелабата и облекчението да се освободя от тежестта ѝ мигом се съчета с непосредственото излагане на наранената ми плът на сахарското слънце. За миг вече бях нахлузила ленения панталон и простичката бяла риза, които бях купила в Казабланка, после се провикнах, че съм облечена. Аатиф се обърна и бавно завървя към мен. В този момент ме обзе силна нервност. За пръв път, откакто се бях свестила насилена, пребита и полуумряла, се озовавах отново в ужасяващата шир на Сахара. Имах чувството, че е на път да ме погълне цяла, и се облегнах на вратата на джипа, заслепена от тежък пристъп на паника. В този момент приближаващият Аатиф разбра какво се случва и се затича към мен. Когато дойде задъхан и плувнал в пот, бях се вкопчила в дръжката на вратата, сякаш бе спасителен пояс в бурно море.