Защото те обичам

Рос се усети доста неудобно с револвер на пояса, с босите си крака, и голата гръд с изобличаващия го белег. Лидия държеше мократа риза намотана на кълбо. Стори й се, че тежи най-малко сто фунта.

— Извинете ме — изрече смутено Рос и побърза да се скрие със скок във фургона.

Мама Лангстън го проследи с поглед и после обърна любопитни очи към Лидия.

— Ние… ние ходихме да поплуваме — заекна тя, като пусна мократа риза върху стълбичката на фургона, сякаш беше нещо горещо.

— Виждам — каза възрастната жена.

— Рос… ме учи да плувам.

— Учи ли те?

Лидия се почувства като последната глупачка, когато кимна с глава, за да потвърди лъжата си.

— Не трябваше да се притесняваш за млякото на Лий тази сутрин. Щях да дойда да го взема.

— Нали го правя от седмици.

— Непрекъснато си мисля за Люк.

Мама Лангстън въздъхна дълбоко като постави паницата върху стълбичката.

— Докато умра, все ще ми липсва. Но той е мъртъв, Лидия, и не мога да направя нищо, с което да го върна при мен. Добрият Господ е решил да го вземе при себе си, а коя съм аз, че да споря с него?

Лидия си помисли, че няма сила на небето или земята, с която да не би се преборила, ако поискаха да й отнемат Лий или Рос.

— Животът си продължава. Всички си поговорихме и решихме да оставим мъката при гроба на Люк. Всички, освен Буба. Момчето ми е много зле.

— Ще помоля Рос да поговори с него.

— Не мисля, че ще има някаква полза, но ще ти бъда благодарна. Той е в корала и гледа конете. — Мама Лангстън погледна тъжно към корала и Лидия се зачуди, дали възрастната жена знаеше, че Буба беше забравил задълженията си предишната вечер. — Влизай вътре при съпруга си. Да му помогнеш да свали тия мокри гащи от задника си, че не се свалят така лесно.

Жената се засмя дружелюбно и си тръгна.

Лидия завари Рос вече преоблечен и надвесен над креватчето на детето.

— Спи ли още?

— Сега се пробужда. Толкова е пораснал. Мисля, че вече трябва да му правя истинска люлка.

— Едва ли има смисъл, преди да сме се устроили някъде.

Тя спря внезапно, проумявайки че е изразила на глас най-лелеяната си молитва. Само преди два дни той й беше заявил, че ще останат заедно докато получат развод в Тексас.

— Значи искаш да останем женени, така ли? — запита я той рязко.

— Нямам нищо против. Стига и ти да си съгласен.

Рос се бе надявал, че тя ще демонстрира чувства към него, че ще се захване да го убеждава, че идеята за развод й е противна. След всичко, случило се тази сутрин, не можеше ли да покаже поне мъничко чувство към него, радост, че остават заедно? За пореден път го изкарваше из релси. А той беше мъж — свикнал да взема.

— Е, отсега нататък ще живеем вече като съпруг и съпруга — заяви той твърдо. Вдигна брадичката й и се вгледа в очите й. — А всеки съпруг има права, ти знаеш. Разбираш ли какво искам да ти кажа?