Единственият оцелял
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Качил
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Единственият оцелял». Краткое содержание книги:
Той изпада в дълбока депресия, напуска работа и дори мисли да сложи край на живота си.
Една година след трагедията Джо се запознава с тайнствена магнетична жена на име Роуз Тъкър. Тя твърди, че е оцеляла след катастрофата и ще му съобщи нещо, което ще му помогне да се примири със загубата. Ала преди да успее да я разпита, Роуз изчезва.
Джо е разяждан от съмнения. Подозира властите в умишлено укриване на истината, същевременно в душата му се поражда плаха надежда, че ако твърденията на Роуз са верни, то може би има и други оцелели. За да разгадае мистерията, непременно трябва да намери загадъчната жена. Но докато упорито я издирва, разбира, че чрез връзката си с нея е станал мишена на могъща тайнствена организация, която е решена да попречи на Роуз да разкрие тайната за катастрофата на полет 353.
Той не подозира, че му предстои да научи разтърсваща истина, която завинаги ще промени съдбата на човечеството.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=1473
Тази жива картина му въздейства едновременно ободряващо и ужасяващо и той не можа да определи причината за всяко от възприятията по друг начин освен да приеме, че нощта е заредена с непонятна свръхестествена сила. Всичко, върху което се спираше погледът му, придобиваше изключително значение, сякаш чувствителността му се беше увеличила стократно и дори луната изглеждаше различна.
Включи на скорост и колата започна да се отдалечава от фонтана. Младата жена пристъпи напред и сложи ръка на стъклото до лицето на Роуз Тъкър. От другата страна на стъклото Роуз сложи дланта си срещу нейната. Младата жена плачеше, на прекрасното й лице проблесваха ярки като луната сълзи и тя вървеше редом с колата, като забърза своя ход, щом автомобилът увеличи скоростта си, и държеше дланта си до ръката на Роуз през целия път до портата.
Джо се почувства почти така, сякаш преди няколко часа е застанал пред огледало на безумието и затворил очи, беше преминал през собственото си отражение в лудостта. Въпреки това не искаше да се върне към стария сив свят. Тази лудост му се струваше все по-приятна, защото му даваше единственото нещо, което искаше най-много и което можеше да намери само от тази страна на огледалото — надеждата.
Роуз Тъкър промълви:
— Може би всичко това е повече, отколкото мога да понеса, Джо. Толкова съм изморена и уплашена. Не съм съвършен човек, който да прави, каквото трябва, не мога да понеса тежест като тази.
— За мен ти си съвършена.
— Ще объркам нещата — каза тя и набра някакъв номер по клетъчния телефон. — Ужасно се страхувам, че няма да съм достатъчно силна да отворя тази врата и да изведа всички през нея.
— Покажи ми вратата, кажи ми накъде води и ще ти помогна — каза той, защото искаше тя да спре да говори с метафори и да му даде реални факти. — Защо Нина е толкова важна за всичко, което се случва? Къде е тя, Роуз?
Някой отговори на клетъчния телефон и Роуз каза:
— Аз съм. Премести Нина. Веднага!
Нина.
Роуз се заслуша за момент, след това настоя:
— Премести я веднага! След пет минути, дори по-скоро, ако можеш. Те ни откриха чрез Махалия… Въпреки всички предпазни мерки сме в опасност. Сега е въпрос на време, и то кратко време, докато те открият Нина.
Джо зави от крайбрежната тихоокеанска магистрала по страничния път към Аугора Хилс, като караше по черен път.
— Заведете я в Биг Беър — каза Роуз на човека, с когото говореше по телефона.
Биг Беър! Откакто Джо беше говорил с Мърси Ийлинг в Колорадо — възможно ли е да е било преди по-малко от девет часа — Нина беше отново на този свят, върната по чудодеен начин, но на някакво място, където не можеше да я намери. Скоро обаче тя щеше да бъде в град Биг Беър на брега на езерото Биг Беър. Това беше курорт в подножията на планината Сан Бернардино. Нейното завръщане беше по-реално за него сега, когато Нина беше в град, който той можеше да назове, по чиито улици беше вървял. Беше изпълнен с такова очакване, че искаше да извика, за да премахне напрежението. Обаче запази тишина и повтаряше наум името на града, търкаляше го, сякаш беше лъскава монета: Биг Беър.
Роуз каза по телефона:
— Ако мога… Ще бъда там след два часа. Обичам те. Тръгвай. Тръгвай сега.
Прекъсна връзката, сложи телефона на седалката между краката си, затвори очи и се облегна на вратата.
Джо разбра, че тя почти не използва лявата си ръка. Дори на слабата светлина, идваща от таблото, виждаше, че Роуз трепери неудържимо.
— Какво ти е на ръката?
— Успокой се, Джо. Много мило, че си загрижен, но започваш да ставаш досаден. Ще се почувствам по-добре веднага, щом намерим Нина.
Известно време той мълча. След това промълви:
— Кажи ми всичко. Заслужавам да го науча.
— Да, така е. Не е дълга история…, но откъде да започна?
ГЛАВА 16
Виещият вятър гонеше по шосето бурени, изсъхнали от унищожителното лятно слънце, които изглеждаха сребърносиви на фона на светлината от фаровете — любопитна и тъжна гледка — семейства от скелети, които бягат като изтощени и изтерзани бежанци.
Джо каза:
— Започни с хората, които бяха тук. Каква е тази секта?
— „Вечните“. Освен това организацията не е секта.
— Тогава какво е?
Вместо да му отговори веднага, тя се намести на седалката, като се опитваше да седне по-удобно, погледна часовника си и промърмори:
— Можеш ли да караш по-бързо?
— Не и по този път. Всъщност по-добре си сложи предпазния колан.
— Не мога, болката отляво е нетърпима. — Понамести се на седалката и продължи: — Чувал ли си името Лорън Полак?
— Геният на софтуера. Бедният Бил Гейтс.
— Така го нарича пресата понякога. Но не мисля, че думата „беден“ трябва да се свързва с някого, който е започнал от нулата и е спечелил седем милиарда долара до четирийсет и две годишната си възраст.