Заговорът „Ханаан“
- Автор: Кан Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Албена Митева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заговорът „Ханаан“». Краткое содержание книги:
Някой разиграва лотария с човешките съдби. А най-страшното е, че го прави от гроба. Само че Рейчъл Голд не вярва в духове?
На вратата ми се почука. Беше Пол Мейсън, който приличаше почти на адвокат в своя сивокафяв костюм, риза със сини копчета и синя папийонка. Аз също се бях подготвила за случая.
— Готова ли си? — попита той.
Усмихнах се насила.
— Така предполагам.
Аквариумът „Шед“ е едно от любимите ми места в Чикаго. За първи път бях в него преди двайсет години с баща ми, който ме доведе в Чикаго за края на седмицата. Само преди три седмици бях завела Кати и Бен там. Докато те наблюдаваха акулите, аз зяпах аквариума със змиорките — три зелени чудовища, които надничаха от пещерите в скалистите образования по дъното. Една от тях се беше плъзнала вън от пещерата си. Тя мина близко до стъклото, а една дупка с размера на пени в хрилете й се свиваше и отпускаше под издутата й шия. Тялото й се виеше на вълнички и гънки. Като минаваше, тя се беше обърнала към мен с безизразни, млечни очи и беше отворила своите V-образни челюсти, за да открие сивите си остри като ками зъби.
— Пристигнахме — каза шофьорът на таксито.
Пол му плати, ние слязохме и тръгнахме по пътеката към аквариума. Беше красива лятна вечер. От лявата ми страна, осветен под синьото небе, се виждаше целият Чикаго.
Аквариумът „Шед“ е на малък хълм, в подножието на възвишението между Монроу Харбър и Бърнам Харбър. Редове от закотвени яхти се клатушкаха във водата от двете му страни. В града на най-голямото, най-високото и най-дългото аквариумът „Шед“ беше, разбира се, най-големият в света.
Горе отблизо той изглежда като гръцки храм. От по-далече и отстрани се открива неговата осмоъгълна форма.
Пол и аз се изкачихме по двата пасажа мраморни стълби Докато търсех в портмонето си поканата, чух някой да ме вика. Обърнах се и видях Бени Голдберг да се качва по стълби те към мен.
— Какво търсиш тук? — попитах аз.
— Защо? — Лицето на задъхания Бени беше почервеняло от тичането по стълбите. — Исусе, сърцето ми бие като на заек. — Той погледна към Пол. — Здрасти, професоре.
— Ти каза, че заминаваш за Сейнт Луис — продължих аз. — Щял си да заминеш минатата вечер след работа. — Аз направих няколко бързи сметки. Беше четвъртък вечерта. Бени трябваше да замине в сряда вечер. Съобщението за видеоизнудвача се появи в следобедните издания в сряда — тези, които Бени обикновено си купуваше.
— Отложиха заминаването вчера следобед — каза той. — Планирано е за следващата седмица по същото време. — Поехме нагоре по стълбите.
— Били ли сте някога на парти тук? — попита Бени.
— Не, а ти?
— Веднъж.
— Как избра фирмата това място? — попитах аз.
— Един от съдружниците й е важна клечка тук. От директорите, управителния съвет или нещо такова. Харлън Додсън, струва ми се.
Спрях на входа.
— Додсън?
Бени се намръщи.
— Или може би Кент Чарлс. Не съм сигурен. Така или иначе тук празнувахме Коледа. Приятно място за купони.
Подадохме гравираните покани на пазача при вратата. Няколко адвокати бъбреха в огромното фоайе. Двама бармани в бели костюми се виждаха през дорийските колони в далечния край на фоайето.
Барът беше разположен от лявата страна на изложбата с коралови рифове — деветдесет хиляди галона вода в стъклени резервоари, наредени покрай стените на кръглата зала. През деня един водолаз влиза в резервоарите с коралови рифове и ръчно храни морските костенурки, акулите и кораловите риби, докато говори на зрителите по микрофона в маската за гмуркане.
Бил Уилямс, почетният гост, стоеше от лявата страна на бара с гръб към изложбата от коралови рифове и се здрависваше с доброжелатели. Той беше върлинест, плешив мъж, леко изгърбен, с жизнена усмивка и сърдечен смях. Тъкмо потупваше Джо Оливър по гърба, когато Пол и аз се приближихме.
— Благодаря ти, Джо — каза той. — Това е чудесен съвет. — Уилямс ме видя и се захили. — Здрасти, Рейчъл. Толкова се радвам, че можа да дойдеш. — Джо Оливър ми кимна, без да се усмихва, и се отдалечи.
— Моите поздравления, съдия — казах аз и му протегнах ръка.
Той я покри с двете си огромни лапи.
— Благодаря ти, Рейчъл. И, моля те, за още една седмица да е Бил. Как си напоследък, скъпа?
— Не се оплаквам — отвърнах аз. — Заета съм и имам интересни дела.
— Чудесно. Адски ми липсваш, Рейчъл. Ти свърши страшно добра работа за моите клиенти. На всички ни липсваш.
— Благодаря. — Аз го представих на Пол Мейсън и наблюдавах как те стиснаха ръце и разговаряха.
По време на ранните ми години в „Абът и Уиндзър“ аз бях единственият човек, готов да работи по делата на Бил Уилямс. Бил беше старомоден адвокат в буквалния смисъл на тази фраза: добросъвестен, търпелив и щедър. Същите тези качества го бяха направили лесна плячка за младите пуяци в „А. и У.“, които редовно му отнемаха по-важните клиенти и лично се грижеха за това делът му на партньор да бъде намален.