Сам Крайстър Тайната наТоринската плащаница
- Автор: Crister Sam
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Softpress
- ISBN: 978-619-151-103-7
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Сам Крайстър Тайната наТоринската плащаница». Краткое содержание книги:
– Доста опростена представа за едно революционно изследване, което донесе на откривателя си Нобелова награда по химия преди повече от двайсет и пет години. Но общо взето е вярна. С Пи Си Ар може да се умножи една-единствена молекула ДНК в хиляди, дори милиони копия, докато се натрупа достатъчно генетична информация за изработването на достоверен профил.
– Но това не е било достатъчно в случая с плащаницата, така ли?
– Достатъчно беше, но трябваше да се провери по два независими метода от двама различни учени. Затова реших да изпробвам един нов метод, нещо много по-прецизно от стандартния Пи Си Ар.
– И той е...?
– Амплификация на микро-РНК.
Изражението на Ник подсказва, че това не му говори нищо. Едуар се замисля за момент.
– Нямаме време за много обяснения. РНК прилича на ДНК, тя също носи генетичен код. Само че не е двуверижка като ДНК, а едноверижна и много по-къса. – Замълчава, сякаш решава, че няма смисъл от повече подробности. – Нека да кажем за по-кратко, че микро-РНК в комбинация с някои нови, комерсиално достъпни реактиви като „Минифайлър“ и „Айдентифайър плюс“ дава много по-надеждни резултати – нещо, което научната общественост би била много по-склонна да приеме.
– Какво очакваше да докажете с тези ДНК тестове Тамара Джейкъбс?
– Да установи човека, който е бил увит с Торинската плащаница. Мислеше, че така може да докаже, че това е бил – или не е бил – Исус Христос.
– Как? – Ник се намръщва. – За тази цел трябва да има доказана ДНК проба от Христос.
– Не е задължително.
Ник е объркан.
– Е, как да не е? Ние постоянно се сблъскваме с този проблем. Вземаме ДНК от местопрестъплението, но трябва да намерим на кой заподозрян отговаря. Тамара е имала проба от плащаницата, но не е разполагала с ДНК за сравнение.
– Тя, не.
– Не разбирам.
– Тамара смяташе, че има друга проба. Не от плащаницата. А взета от кръста, на който е починал Христос.
132
ЛОС АНДЖЕЛИС
Докато Мици обсъди случая с Тайлър Картър и приключи с обработката на показанията от Джени Харисън, вече наближава полунощ. Няколко пъти се опитва да се свърже с Ник, но телефонът му е изключен.
Въпреки че би могла да извика такси на Джени или да я изпрати с някой униформен, тя решава да я закара лично до Бойл Хайтс. Не иска момичето да се попилее някъде и да остави в разследването дупка, по-дълбока от Големия каньон. Докато кара, Мици избягва да задава други въпроси около убийството. Мозъкът на Джени сигурно съвсем се е размекнал. Един неангажиращ разговор изглежда по-полезен.
Момчетата от „Грабежи“ са удържали на думата си и Джени благодарно отключва новомонтираната ключалка.
– Трябваше да прережем лентичка или нещо подобно – отбелязва тя. – Тук никога не е слагано нищо ново. – Обръща се към Мици. – Защо не влезеш да пийнем по едно? Имам водка.
– Не, благодаря. Скапана съм. Имаш номера ми – намери някой уличен телефон и ми се обади в понеделник. Може и по-рано, ако се сетиш нещо ново или просто ти стане кофти и имаш нужда да поговориш с някого.
– Благодаря.
Мици изчаква вратата да се затвори и ключалката да изщрака. После си тръгва. Светът е пълен с Дженита – самотни жени, изхвърлени от живота, които не могат да се върнат в правия път. Докато пътува към къщи, Мици мисли за снимката от видеозона, която намери под дюшека на Джени, и се пита дали някой ден младата жена ще се вземе в ръце и ще има щастието да се омъжи и да има деца. Въпреки всичко, което е изтърпяла от Алфи, самата Мици е готова да го преживее отново, ако това е цената, която трябва да плати, за да има Джейд и Амбър.
Тя спира пред къщата и влиза. Вътре е ужасно празно. Няма го Алфи. Няма ги децата. Само тя и самотата ѝ. Замисля се как ли ще живее, след като момичетата напуснат родното гнездо. Поглежда часовника си. Наближава един, но тя няма да може да заспи. Мислите ѝ започват да блуждаят. В Калифорнийския щатски затвор всички вече са заключени по килиите си. Институцията е предвидена за две хиляди затворници, но вътре са натъпкани два пъти повече. Полицаите наричат това „уют“. Лампите са изгасени. Във вонящия тъмен лабиринт се чуват странни звуци. Хиляди мъже – включително бащата на нейните момичета – лежат втренчени в тавана и размишляват върху постъпките, заради които са объркали така живота си.
– Продължавай да мислиш – изрича тя с твърд глас. Отваря хладилника и осъзнава, че е забравила да напазарува. – Хубаво си помисли какво изгуби.
Мобилният ѝ телефон иззвънява и тя го грабва от масата.
– Ало.
– Мици, Ник се обажда.
– Слава Богу! Какви си ги надробил, по дяволите? Матюс ще те разкости.