Бранителката на портата

Връщам камата обратно в мешката и напъхвам пръсти в отвърстията в краищата му. От теснотията не мога да разгърна движенията си, ала все пак се опитвам да раздвижа камъка насам-натам и да го повдигна. Бутам, дърпам, ала без голям успех. Трябва да го подхвана под друг ъгъл. Нямам място да се извърна и да го уловя както трябва и се мъча да го издърпам право нагоре, а не под ъгъл. Остатъците от нокти по пръстите ми се чупят в камъка и от тях блика кръв, ала скоро започвам да усещам, че мястото от двете страни на камъка се по разширява.

Пъхам връхчетата на пръстите си по-дълбоко в тесните процепи отстрани, като хапя устни да не се разплача от болка, защото в същото време съседните камъни дращят и режат изтънялата ми вече кожа. Знам, че много скоро ръцете ми ще откажат, затова събирам всички сили.

Дърпам.

Камъкът е по-тежък от очакваното. С треперещи ръце го вдигам от земята и за миг ми се струва, че няма да мога да го задържа. Но го задържам.

По някакво чудо успявам и зървам откриващата се под него бездна. Не се помайвам. Оставям камъка встрани и се взирам в бездънната на вид пропаст. Вътре е тъмно като в рог. Промушвам ръка в тъмните й влажни дълбини и я опипвам. Не забелязвам буболечките, праха и нечистотиите, дори не се учудвам на странните неща, в които се блъска ръката ми, преди да достигне дъното на дупката.

Тя е много по-дълбока, отколкото очаквам. Ръката ми хлътва почти до рамото и едва тогава напипвам дъното й, но тогава пък усещам нещо меко и не тъй студено като камъка. Сграбчвам го и измъквам ръката си. Пръстите ми стискат малко парче кожа.

Връщам камъка на предишното му място, сякаш нищо не е било докосвано. Изправям се пред олтара и разтварям парчето кожа, което ме е чакало дълбоко под земята.

Гърлото ме стяга, щом спирам поглед върху остатъка от тънката напукана хартия. Измъквам я от коженото пакетче и внимателно я разгъвам. Изглежда по-стара от самото време. Дори разгъната, хартията стои набръчкана и аз грижливо я приглаждам с ръка, докато се взирам в думите, изписани върху нея.

Тъкмо в този миг аз виждам, че това не е един, а два листа стара протъркана хартия.

Държа единия с дясната, а другия с лявата си ръка и се взирам в оскъдната светлина на криптата — най-напред в единия, после в другия. Не ми е нужно много време, за да разбера всичко.

Едното парче хартия е във формата на правоъгълник със съвършено гладки ръбове, а грижливо изписаните върху него думи са на латински. Разпознавам формата на страницата от томчето, озаглавено „Librum Maleficii et Disordinae“ — Книгата за Хаоса, която открихме в татковата библиотека в Бърчуд преди близо година. Никога не съм била силна по латински. Само благодарение на превода на Джеймс успях да се запозная с покъртителната история на пророчеството.