Изчезналият герой

В съня си чу пращящ глас, идващ сякаш от старо радио.

— Ало? Това чудо работи ли?

Погледът на Лио се проясни. Донякъде. Всичко бе сиво и размазано, а картината трептеше, сякаш сигналът прекъсваше. Досега не бе имал подобен сън.

Намираше се в нещо като работилница. С крайчеца на окото си виждаше триони, метални стругове, кутии с инструменти. До една от стените весело грееше пещ.

Това обаче не бе пещта на лагера — беше твърде голяма. Не бе и бункер девет — беше много по-топла и уютна от него. А и очевидно бе обитавана.

Тогава Лио осъзна, че нещо пречи на изгледа — нещо огромно и космато, и толкова близко, че Лио трябваше да кръстоса очи, за да го види.

Беше гигантско грозно лице.

— Света майко! — извика той.

Лицето се отдръпна и застана на фокус. Към него гледаше брадат мъж, облечен в син работен комбинезон. Лицето му беше подуто и покрито с ранички, сякаш са го жилили милион пчели или са го влачили по земята. Или и двете.

— Хмм — каза мъжът, — свети татко, момчето ми. Надявам се, че виждаш разликата.

Лио премигна.

— Хефест?

Да се озове за пръв път в присъствието на баща си, трябваше да го остави занемял или изпълнен с благоговение. Нещо такова. Но след последните няколко дни, в които бе срещнал циклопи, луда магьосница и клозетно лице, Лио почувства само раздразнение.

— А, сега реши да се появиш, така ли? — извика той. — След петнайсет години? Много як татко си, брадатко! Защо реши да си навреш грозния нос в сънищата ми?

Богът повдигна вежда. Една искрица подпали част от брадата му. После отметна глава и се засмя толкова силно, че инструментите задрънкаха по местата си.

— Звучиш точно като майка си — каза Хефест. — Есперенца ми липсва.

— Мъртва е от седем години — потрепери гласът на Лио. — Не че ти пука.

— Пука ми, момче. И за двама ви.

— Ами? Затова ли те виждам за първи път днес?

Богът изръмжа, но изглеждаше повече притеснен, отколкото ядосан. Той извади един миниатюрен мотор от джоба си и започна разсеяно да оправя буталата му — точно както правеше Лио, когато бе изнервен.

— Не мога да се оправям с децата — призна богът — и с хората по принцип. Даже с всички форми на органичен живот, ако трябва да бъда съвсем честен. Мислех да ти се обадя на погребението на майка ти. Тогава ти беше в пети клас… и направи един проект — пистолетче за дартс, задвижвано с пара. Беше много впечатляващо.

— Ти си го видял?

Хефест посочи към най-близката маса с инструменти. Върху нея блестящо бронзово огледало показваше размазания образ на Лио, който спеше върху гърба на своя дракон.

— Това аз ли съм? — изуми се Лио. — Спя си на дракона, сънувам и се гледам… как сънувам?

Хефест се почеса по брадата.

— Сега ме обърка. Но да, това си ти. Винаги те наглеждам, синко. Но да говоря с теб… хм, това е различно.