Отмъстителят

Вече беше отишъл твърде далеч, за да се върне.

Той предпазливо бутна вратата още два-три сантиметра. След това още малко. И после още няколко сантиметра, докато пролуката стана достатъчно широка, за да надникне вътре.

Не видя нищо. Каквато и да беше, първата стая беше празна.

Хънтър затаи дъх, открехна вратата още няколко сантиметра, вмъкна се крадешком в сградата и бавно затвори вратата.

Въздухът вътре беше топъл и прашен и миришеше на белина и дезинфектант, подобно на мириса, който бяха доловили в апартамента на Мат Хейд в Източен Лос Анджелис.

Робърт застана неподвижно за момент, долепил гръб до стената. Очите му вече бяха свикнали с безлунната нощ навън и затова веднага се приспособиха към тъмнината вътре. Това го устройваше идеално, защото не искаше да използва фенерчето.

Установи, че стои на входа към широк коридор без мебели и украса. Стените бяха сиви и направени от блокчета сгуробетон, а подът и таванът — от солиден бетон. Коридорът приличаше на правоъгълен бетонен тунел — клаустрофобичен и задушен. Простираше се на седем метра пред Робърт и водеше до втора врата, която беше открехната. Някъде зад нея проникваше слаба светлина.

Хънтър бързо тръгна към нея с предпазливи, безшумни стъпки, спря до стената вдясно от вратата и застана там неподвижно, като чакаше и се ослушваше.

Една минута.

Две минути.

Тишината беше оглушителна.

Той най-после изви тяло, протегна врат и много внимателно надзърна през пролуката. Източникът на светлина, който не можа да разпознае, беше изключително слаб и по-голямата част от стаята тънеше в мрак. От мястото, където стоеше, Робърт виждаше само част от стаята, без да се изложи на показ, и помещението изглеждаше празно като коридора. В дъното имаше тъмен фабричен стол, поставен срещу гола стена, а вляво — малка дървена маса за кафе. На пода между стола и стената беше сложено правоъгълно черно-бяло килимче. Това беше всичко. Хънтър не виждаше нищо друго, освен сенчести ъгли.

Опрял гръб до стената вдясно от вратата, той изчака още две минути.

Отвътре не се чу звук, нито се забеляза движение.

Време беше да продължи по-нататък.

Хънтър си пое дълбоко дъх и с безшумно, добре отработено движение завъртя тяло и влезе в стаята, протегнал ръце пред себе си, търсейки мишена.

Не намери нищо.

Другата половина на стаята беше още по-празна от първата.

Очите му все още трескаво претърсваха празното пространство за мишена, но Робърт гледаше в погрешна посока. Движението дойде от сянката зад него.

Бързо.

Точно.

Непредотвратимо.

Когато започна да се обръща към вратата, през която беше влязъл, получи силен удар в тила, който го блъсна напред и в стената.

Секунда по-късно всичко потъна в пълен мрак.