Можеш ли да пазиш тайна?
- Автор: Уикхем Маделин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Корнелия Великова-Дарева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Можеш ли да пазиш тайна?». Краткое содержание книги:
— Ъъъ… нещо такова — поглеждам мрачно към Артемис, която е лепнала на лицето си сладникава усмивка.
— Точно онзи ден си казвахме с татко ти — продължава мама — колко се гордеем с теб, Ема! Работиш в толкова голяма компания! Сигурни сме, че много момичета биха позавидели на кариерата ти. Нали, Браян?
— Абсолютно! — отвръща татко. — Страхотно се справяш, Ема.
Толкова съм изненадана, че дума не мога да обеля. Срещам погледа на татко и той ми отправя странна, някак стресната усмивка. Забелязвам, че ръцете на мама треперят леко, докато оставя цветята на бюрото ми.
Господи! Изведнъж осъзнавам шокирано, че те са нервни! И двамата!
Точно се опитвам да осмисля това толкова необичайно за тях състояние, когато Пол се изправя на вратата на офиса си.
— Ема… А, ти май имаш посетители? — повдига той вежди към мен.
— Ъъъ… да — измънквам в отговор. — Пол, това са… ъъъ… родителите ми, Браян и Рейчъл…
— Приятно ми е — кимва Пол учтиво.
— Не бихме искали да пречим — смутолевя мама припряно.
— Няма проблем — отправя й очарователна усмивка Пол. — За съжаление, стаята, която обикновено използваме за семейни сбирки, понастоящем е в ремонт.
— О! — възкликва мама объркано, като явно не може да прецени дали той говори сериозно, или се шегува.
— Така че, Ема, защо не изведеш родителите си на… да го наречем един ранен обяд?
Поглеждам стенния часовник. Десет без петнадесет.
— Благодаря, Пол.
И наистина съм му благодарна.
Не, откачена работа. Абсолютен сюрреализъм!
Десет сутринта. Трябва да съм на бюрото си. Вместо това обаче вървя по улицата с родителите си и се чудя какво ли бихме могли да си кажем. Така де, дори не мога да си спомня кога за последен път съм била насаме с тях. Само ние тримата. Без дядо, без Кери, без Нев. Май преди петнадесетина години или нещо подобно.
— Да влезем тук — предлагам, когато минаваме покрай едно италианско кафене.
— Чудесно! — възкликва татко, отваря вратата и ни пуска да минем пред него, при което подхвърля уж мимоходом. — Вчера видяхме по телевизията твоя приятел Джак Харпър.
— Не ми е приятел! — отговарям остро и забелязвам, че двамата с мама се споглеждат.
Сядаме на една от дървените масички и келнерът слага по едно меню пред всеки от нас. Настава мълчание.
О, Господи! Сега пък аз съм нервна.
— Ами… аз ще изпия един чай — заявява мама. — Или може би… какво е това? Фрапелате?
— За мен чаша най-обикновено кафе — намръщено чете менюто татко. — Ако изобщо сервират такива прости неща.
— Впрочем, Ема, да не забравя — подхвърля мама небрежно. — Купили сме ти един малък подарък. Нали, Браян?
— Ъъъ… така ли? — питам изненадано. — Какъв подарък?
— Една кола — казва мама и вдига поглед към келнера, който се изправя в същия момент до масата ни. — За мен едно капучино. За съпруга ми чаша обикновено кафе през филтър, ако е възможно. А за Ема…
— Една кола! — повтарям изумено.
— Кола или кола? — уточнява келнерът, като ме поглежда с подозрение.
— Ъъъ… капучино, моля — отговарям разсеяно.
— И едно плато с петифури — добавя мама авторитетно. — Grazie!
— Мамо… — замаяно подпирам глава с ръката си. — Какво искаш да кажеш с това… за колата?
— О, нищо особено. Трябва ти кола, Ема. Опасно е да пътуваш с рейсове посред нощите. Прав е дядо ти.
— Но… но аз не мога да си позволя да… Не мога дори да… ами парите, които ви дължа? Ами…
— Забрави за тях — заявява татко категорично. — Нищо не ни дължиш. Абсолютно нищо.
Честно, не разбирам какво става. Абсолютно съм объркана. Бавно местя поглед от татко към мама. После обратно към татко. И отново към мама.
Наистина е странно. Сякаш от години едва сега за първи път се виждаме… наистина се виждаме. И като че… започваме отначало, на чисто.
— С татко ти се чудехме дали би искала да си направим заедно едно ваканционно пътешествие догодина — отбелязва мама. — Само ние.
— Само… ние ли? — питам невярващо.
— Да, само ние тримата — твърдо повтаря мама. После ми се усмихва някак плахо. — Ще бъде забавно, не мислиш ли? Но ако имаш други планове…
— Не, не, нямам! — прекъсвам я припряно. — Искам, разбира се!
— Ема, ние с майка ти имаме чувството… смятаме, че може би… може би не винаги сме забелязвали…
Татко млъква рязко, докато келнерът отрупва масата с поръчките ни.
— Благодаря! — отпраща го мама с нетърпеливо махване на ръката. После ме поглежда в очите. — Ема, двамата с татко ти искаме да ти кажем, че… много се гордеем с теб.
О, Господи! Не може да бъде! Имам чувството, че ще се разплача.