Танц с остриета
- Автор: Далглиш Дейвид
- Серия: Танцът на сянката #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: MBG BOOKS
- ISBN: 978-954-2989-57-8
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Танц с остриета». Краткое содержание книги:
Десетилетният конфликт припламва отново, когато синът на един от първенците на Трифектата бива отвлечен. И докато към Велдарен се стичат наемници, събирани за мащабен удар срещу престъпния свят, Хаерн прави все по-отчаяни опити да върне на града заслуженото спокойствие. Но той не подозира, че по дирите му са поели двама убийци. Единият е тласкан от собствено желание за възмездие. Другият, нает от хора със засегнати интереси, никога не е пропускал жертва.
А междувременно зад стените на Велдарен изниква амбициозен заклинател с прикрито лице, още по-прикрити намерения и собствено виждане за кипящия хаос...
— Предателите заслужават именно такава съдба — каза Мъртвешката маска и коленичи край пресния труп. Той отпусна ръка върху главата. Пламък обгърна пръстите и скочи към тялото. То изгоря неестествено бързо, само след секунди от него оставаше единствено купчинка пепел.
Магьосникът загреба една шепа и я хвърли нагоре. Дребните частици започнаха да се спускат край лицето му. В този момент той не приличаше на човек.
— Сега аз съм Пепелта. Но никой изсред вас не е достоен за моето водачество. Вие убивахте заради мен. Заради това ще ви пощадя. Вървете си. Захвърлете гилдийните си цветове или се пригответе да ги напоите с кръвта си.
Никой нямаше намерение да предизвиква потъналата в кръв Велиана и нейния предводител. Докато крадците излизаха, тя почувства мъка — това помещение бе станало свидетел на една смърт. Не тази на Гарик, а краят на гилдията, която Велиана и Джеймс бяха създали.
Но Мъртвешката маска бе обещал нещо много по-значимо. И тя щеше да му се довери.
Жената се загледа в излизащите. Диреше определени лица; черти, които опортюнистки не бяха взели участие в битката.
— Ниен, Миер — каза тя. — Останете.
Близнаците я погледнаха. Те имаха бледа кожа, тъмна коса и кафяви очи, които блестяха със стаено веселие.
Мъртвешката маска се приближи към тях и протегна ръка.
— Велиана се застъпи за вас и похвали уменията ви. Бихте ли искали да останете с мен и да се сражавате за Пепелявата гилдия, не за тази, която беше, а за тази, която би могла да стане?
Двамата близнаци огледаха стаята като начин да изтъкнат очевидното.
— Каква гилдия? — попита Миер.
— Ние сме само четирима — додаде Ниен.
— И докато ние четиримата сме живи, винаги ще има гилдия — каза магьосникът. — Видяхте на какво сме способни. Присъединете се към нас. Тази нощ се нуждаем от силата ви. Наемниците трябва да видят, че нямаме намерение да им подложим вратове и да умрем.
Близнаците се спогледаха. Велиана бе готова да се закълне, че двамата си разменят мислени реплики.
Двамата приеха ръката на магьосника.
— Защо не?
— Ще бъде забавно.
— Определено — съгласи се той иззад покритата с пепел маска. Велиана поклати глава и се зае да почиства кинжалите си. А после се изхрачи върху останките на Гарик.
Глава двадесет и четвърта
Обгърнат от мрака на тъмницата, Орик трепереше върху нара си и броеше капките. За да убива време, той се бе опитал да определи мястото им на стичане, но ехото не бе му позволило. Той бе опипал и пода, но никъде върху ръката му не бе капнала вода.
И все пак подобни занимания бяха за предпочитане пред размислите за очакващата го съдба. Всеки път, когато се замислеше за това, гърлото му се свиваше.
Бе се опитал да разговаря с пазачите и останалите затворници, но гласът му бе отеквал напразно. И след това бе настъпвала още по-мъчителна тишина. Без светлина, събеседник или храна, времето бе изгубило смисъла си. На няколко пъти той заспива и сънува. Искаше му се да можеше да спи повече.
Шумно изскърцване го сепна от дрямката му. В коридора се разнесоха стъпки. Оранжево-жълт блясък затанцува по стените на подземието, приветствана гледка, но и болезнена за отвикналите му очи.
Орик повдигна ръка пред лицето си. В килията му пристъпи Джон Гандрем, заобиколен от войници.
— Остани на мястото си — каза аристократът. — За да не се наложи хората ми да те насичат.
— Но човек винаги трябва да се изправя в присъствието на благородник — каза Орик и сподави кашлицата си. Гласът му бе хрипкав и сух. Въпреки възражението си, той наистина остана седнал. Чувстваше се замаян и се опасяваше, че ще припадне, ако се надигне прекалено бързо.
Гандрем скръсти ръце и го изгледа. Под светлината на факлата кожата му бе придобила отсянката на камък — стар и несломим. Още по-вледеняващи бяха очите му. Добротата на лорд Джон Гандрем бе пословична. Никъде не се споменаваше за ужасяващата решителност, която можеше да придобива погледът му. Милостта никога не би намерила място в този взор. Може би Орик се бе припознал и пред него стоеше главният тъмничар, а не владетелят на Фелууд?
— Преди да започнем, бих искал да знаеш някои неща — поде Гандрем. — Първо, разговарях дълго с Натаниел. Историята му е смислена и не оставя място за колебание. Второ, мъжът, когото Ингъл смяташе, че е убил, фермерът Матю, не е мъртъв. Трето, хората ми вече обработиха Юри. Нямаш представа как пя той, Орик. Зная какво си причинил на съпругата на фермера. Намекът ти, че подобно семейство би могло да нападне керван и да вземе Натаниел за заложник, е жалък.