Небесни псета

Гласът му беше дрезгав, сякаш на гърлото му бе заседнало парче сладкиш.

— Какво се е случило? — поинтересува се Роза.

— Горьо-до — поясни той със странна усмивчица. Ни в клин, ни в ръкав забелязах, че зъбите му са снежнобели. — Трябва да вървим.

Изправих се и дръпнах подире си и Роза от възглавницата. Тя се вкопчи в ръката ми.

— Къде? — попитах аз. Тук имаше нещо гнило. — Защо?

Нещо изблъска с все сила по вратата. Аз подскочих, Роза зяпна от уплаха, но Йоримицу дори не се обърна натам. Вместо това пристъпи към нас и се ухили още по-широко.

— Опасност. Да вървим! — подкани пак той.

По вратата пак се заблъска, данданията и топуркането в коридора се засилиха. Йоримицу продължи да върви към нас, а аз усетих, че отстъпвам, без да зная защо. Роза се вкопчи още по-силно в ръката ми.

— Хайде, тръгвайте — рече той с глас, наподобяващ торба натрошено стъкло.

Щом пристъпи в кръга светлина, хвърлян от лампата, видях, че му има нещо на брадата. По нея не бе полепнала храна, както си мислех. Тя беше сплъстена и проскубана. Пощадените кичури наподобяваха ръждиви стоманени нишки. Ръцете му също бяха червени, с парчета сякаш обелена провиснала кожа.

— Господи, какво ти се е случило! — ахнах дрезгаво аз.

В този миг ни удари смрадта. Роза явно я надуши първа, защото прошепна нервно:

— Марти!

Тогава я усетих и аз — същата нечовешка воня, лъхнала ни от беса, който ни бе нападнал в снимачния павилион.

Някой пак удари с все сила вратата и тя се откачи от пантите. Дочул пукота на разцепен дъб, Йоримицу се обърна и застана лице в лице с…

С Йоримицу!

Буквално усетих как челюстта ми увисва. Роза ахна и пусна ръката ми. Пресегнах се да я хвана, но не улових нищо друго, освен въздух.

Обезобразеният Йоримицу отметна глава и прихна при вида на своя двойник. Другият пристъпи колебливо и влезе в стаята, но на пътя му се изпречи Бенкай, който скочи пред него със сабята в ръка. Понечи да се впусне в атака, но спря като закован, когато Йоримицу номер две му излая някаква заповед на японски. Видях още неколцина мъже в черно, които надничаха от коридора.

Йоримицу, който беше с нас в стаята, изкрещя някаква дума на японски. Видях как Бенкай и другите извръщат глави и затварят очи. След миг разбрах защо.

Обезобразеният Йоримицу вдигна рязко ръце и кимоното буквално се свлече от тялото му. Докато разкъсаната коприна падне на пода, Йоримицу вече не беше Йоримицу. Тялото му се изду като надуваем дюшек. Направо набъбна.

В един миг беше с лицето на Йоримицу, в следващия вече имаше кървавочервените черти на бяс. Носът му порасна, стана дълъг и тънък като на Пинокио, с остър като на човка връх, бузите се издуха, превръщайки устата в смъртоносна паст с остри като пики зъби. Очите му се уголемиха и изневиделица блеснаха като страховити тлеещи въглени. Брадата и мустаците, по-скоро онова, което бе останало от тях, окапаха напълно, затова пък космите по черепа пораснаха направо пред очите ми, докато стигнаха до средата на мощната му гърбина.