Небесни псета

Кимнах при спомена за чудовищната воня, разнасяла се от съществото.

— Още ли смяташ, че е било някакъв актьор в гумен костюм? — попита Роза.

— Не — признах си от немай-къде. — Това беше… нещо друго.

— Ами онова, дето си видял, когато са убили Шери? Чудовището на скалите и детето? Как го нарече Йоримицу?

— Капа — отвърнах аз.

След като домакинът ни приключи с разказа си, му описах накратко какво съм видял във Васкес Рокс. Той каза, че с този обред вероятно са призовавали тенгу, че жрецът на горьо-до и по-низшият бяс са го примамвали с червата на момичето. Йоримицу кимна, когато продължих разказа си, и не се изненада, щом му споменах за уродчето, на което съм се натъкнал.

— Капа — прошепна той и от начина, по който го изрече, ме побиха тръпки.

Обясни ни, че капа е изключително злобен и пакостлив бяс, нещо като вампир, който обаче се среща обикновено край вода. Определено бе озадачен и разтревожен, че такъв бяс е отглеждан и тук, в Калифорния.

— Да — рече Роза и потрепери лекичко до мен. — Останах с впечатлението, че наистина го стресна, когато му спомена за това.

— Аз останах със същото впечатление — потвърдих. — Хич не ми се мисли какво означава това.

— Сега съжалявам, че не съм по-набожна.

— В какъв смисъл?

— Струва ми се, че така щях да имам някаква закрила. Както да вдигнеш пред себе си разпятие и да поръсиш малко светена вода, с която да разпъдиш бесовете.

— Едва ли ще ти свърши работа — отбелязах аз.

— Защо?

— Ами защото това е друга вяра. Както в онзи филм, май се казваше „Храбрите убийци на вампири“. Селяните държат разпятия, за да прогонят вампира, но на него това не му действа, понеже е евреин.

— Глупости! — отсече Роза.

— Защо пък глупости? Какво значи светената вода на католиците за един японски тенгу?

— Може би самата вяра вече е достатъчна — каза Роза. — Може би тъкмо тя е важна.

Известно време седяхме мълком в мрака, докато не проумях защо всъщност водим този разговор.

— Наистина ли вярваш, че това са бесове? — попитах аз едва чуто.

Роза се подвоуми, но за кратко.

— Според мен бихме могли да ги наречем и така. И се притеснявам, че двама неверници като теб и мен нямат с какво да се защитават срещу тях.

— Бенкай нали е тук! — напомних й аз и кимнах към вратата.

— Опасявам се, че и това няма да е достатъчно — пророни Роза.

После и аз не знам какво ни стана. Уж седяхме в тъмното, уж си приказвахме, умувахме, тревожехме се.

А после вече лежахме в тъмното: целувахме се, прегръщахме се, търсехме се.

Никак не ни беше лесно с нашите рани. Аз трябваше да внимавам, докато я милвам по страните и гърдите, които бяха издрани. Тя трябваше да се намести предпазливо отгоре ми заради пукнатите ребра.

Накрая все пак намерихме начин.