Триумфът на кралицата [bg]

Изправих се и неспокойно започнах да снова из коридорите на замъка. Беше тихо и най-накрая завих към мъждиво осветената зала. Бъркотията, която Журден бе направил, беше разчистена, масите — изправени, подовете — преметени. Застоях се до жаравата в огнището, за да попия топлината, докато си спомних тан Лиъм.

Имахме нужда този човек да се възстанови напълно, да се събуди и да ни каже какво е видял.

Запътих се към стаята, в която се възстановяваше Лиъм, и се скрих в една сянка, когато видях Торн да идва откъм отсрещния край на коридора: една свещ осветяваше грубото му лице. Гледах как шамбеланът влиза в стаята на Лиъм и безшумно затваря вратата след себе си.

Значи, двамата си мислехме едно и също.

Приближих се до вратата, затаил дъх, докато долепях ухо до дървото.

Чу се боричкане и съскане на мъж.

Разтворих рязко вратата и открих, че шамбеланът притискаше възглавница върху лицето на Лиъм, а краката на тана потръпваха, докато постепенно се предаде и се остави да го задушат.

— Торн! Какво правиш? — изкрещях и тръгнах към него.

Торн подскочи, очите му се ококориха, когато ме погледна. Бързо измъкна кама и се хвърли към мен, като едва не ме хвана неподготвен.

По рефлекс блокирах удара му с горната част на ръката си и го блъснах през стаята. Видях как политна, блъсна се в масичката, преобърна стъклениците с билки на лечителката и те се разбиха на пода, докато той се препъваше с камата, все още проблясваща в пръстите му. Оголи кривите си зъби към мен и с удивление го видях как се преобразява от слаб стар шамбелан в страховит противник. Сграбих китката му и извих ръката му, докато изскимтя от болка и пръстите му безпомощно изпуснаха камата. Замъкнах го чак до пода, възсядайки го.

— Не зная нищо — осмели се да изпелтечи той.

Разкъсах ръкава му и разкрих знака с полумесеца. Той потръпна, шокиран, че съм се сетил да го потърся, и застина.

— Къде е тя? — изсъсках.

— Аз… не знам.

— Това не е отговорът, който търся. — Заех се да чупя китката му.

Той издаде вик, който със сигурност щеше да разбуди замъка. И всичко, за което можех да мисля, беше как току-що бях счупил крехките кости под този полумесец, как щях да продължа да го правя, докато ми каже къде е Бриена.

— Къде. Е. Тя?

— Не знам къде я заведе! — изстена той, докато се мяташе. — Моля Ви, лорд Ейдън. Аз… наистина не знам!

— Кой я отведе? — изсъсках. А когато той заломоти несвързано, неспособен да оформи думи, извих назад счупената му китка.

Той изкрещя отново и този път чух викове в коридора: гласът на Журден се приближи. Той щеше да ме спре. Щеше да ме издърпа от шамбелана. И затова посегнах към другата китка на Торн, приготвяйки се да счупя и нея.

— Кой. Я. Похити?

— Червения рог! — изкрещя Торн, — Червения рог я отведе. Това е всичко… това е всичко, което мога да Ви кажа.

Почувствах как светлината на свещ осветява стаята, чух как Журден изненадано изруга, почувствах как подът трепери, когато той се приближи до мен.