Войните ги започват неудачниците [bg]

Любомир се огледа, очите му отново помътняха, а сърцето заблъска в гърдите му.

„Отлично си спомням, че остана още една пленница, тази, най-дребната, с бенката на лявото рамо, не, на дясното. Къде е тя? Къде?! Къде?!! Охраната я е взела, гадове, животни, решили да се развличат! Да не се занимават с нея в караулното? Какъв е този шум? Секирата? Не, Секирата го няма, някакви пешки.“

Магьосникът се приближи до плътно затворените звуконепроницаеми врати, водещи към караулното и се заслуша.

— Няма смисъл да си хващаш жена в „Яребица“-та. Там курвите са скъпи, те работят с играчите, не е като в „Гущер“… — Чу се характерно бълбукане — разказващият потвърди думите си с чаша уиски. — Миналата седмица такава мадама намерих там, такива виртуозки светът не е виждал, кълна се в брадата на Спящия. Какво направи на плажа! Само дето не ми порасна коса!

Слушателите вежливо се захилиха, само че любителят на „Яребица“ не спираше:

— Да, в „Яребица“-та момичетата са скъпи, но си струват. И казват, че съм сто пъти по-добър от Птиций, без да се напъвам. Аз с една като започнах, цяла нощ…

Проклятие. Любомир застена, гласовете на охраната се превърнаха в слаб, едва различим шум.

Всички мислят за едно и също. Всички разговори се свеждат до едно и също, винаги до едно и също. Кой с кого спи? Как? Какво изпитва през това време? Мръсници, утайки. Дива ярост обхвана магьосника, искаше му се да влезе в караулното, да погледне лицата на тия маймуни и да им смъкне кожата, да изтръгне вътрешностите им, да се наслади на гаснещия живот в очите им, да се окъпе в топла, гореща кръв, и да успокои сърцето си и да се избави от гнетящия студ.

Масичката с инструментите, подчинявайки се на подсъзнателния импулс на магьосника, отново се отри в коляното му. Любомир, без да гледа, взе от плота и тънък хищно извит скалпел и рязко го прокара по китката си. От раната веднага потече кръв. Няколко секунди магьосникът я гледаше тъпо, после вдигна ръка към устните си и облиза солената течност. Раната се затваряше бързо. Главата му се проясни. Но не достатъчно, че да му стане добре. Трябваше повече, много повече.

— Телефонът! — заповяда Любомир.

Майната и на предпазливостта.

Масичката избяга някъде, и когато се върна, върху инструментите лежеше малък апарат. Магьосникът го взе и набра:

— Птиций.

— Познах ви, — предпазливо отговори управителят. — С какво мога да ви помогна?

— Имаш ли нещо за мен?

— Разбира се.

— Приготви го. Днес ще дойде Секирата.