Пазителката [bg]

— Наистина е най-добре аз да отида. Сили не ми липсват, а и Петра е права, че Вега е необходима на всички ни.

— Не, Делф — отсече Петра. — Никъде няма да ходиш. По дяволите, аз ще го направя!

— Вижте — вметна Лакланд. — Ще ми обясни ли някой защо просто не пуснем проклетото куче? В крайна сметка то е само едно животно.

— Ти пък какво разбираш — блъсна го Делф. — Хари Две струва колкото петима като теб.

— Престанете! — креснах. — Казах ви вече, че аз ще плувам.

— Но ти ни трябваш, за да… — отвори уста Петра.

Насочих пръчката към тях.

Делф се досети какво се каня да направя и посегна да ме улови за ръката.

Хари Две излая и скокна към мен с разширени в тревога разноцветни очи.

— Субсервио!

Глъчката моментално утихна и всички застанаха покорно пред мен. Посочих с пръчката към лодката и те един по един се качиха в нея, включително и кучето ми.

Поех си дълбоко дъх и хвърлих поглед към Делф и Хари Две. Нима това щеше да е последното, което щяха да запомнят от мен? Как съм ги изиграла? Изпълниха ме дълбоко съжаление и срам, но сега нямах време да се отдавам на подобни емоции.

Обърнах се към Рубес, който стоеше в очакване.

— Има ли нещо, което да ми кажеш, преди да вляза във водата? — попитах хладно.

Той отправи към мен продължителен, оценяващ взор.

— Загадката на дълбините трябва да се реши. Дали ти ще успееш? Само от теб зависи. — Лодкарят сви рамене и устните му отново се разкривиха в противна усмивка, от която кръвта ми кипна. Зарекох се да сторя всичко възможно да оцелея, та ако ще и само за да го срещна пак и да го изпепеля.

После той отблъсна лодката от кея и тя плавно пое навътре. Мина ми мисълта, че може би никога повече няма да видя Делф и Хари Две. Вероятно трябваше да заплача, да изпитам някакви чувства, но в гърдите ми цареше само безкрайна, ужасяваща празнота. Сякаш всичко, което някога бях имала, си бе отишло.

Те скоро се изгубиха в пелената от мъгла, стелеща се над водата. Продължих да чувам единствено плясъка на веслото, с което Рубес откарваше моите спътници.

Заклинанието ми щеше да спре да действа, след като се отдалечаха, но дотогава вече щеше да е твърде късно, за да ме спрат.

Помахах самотно с ръка и промълвих:

— Довиждане.

Сетне отидох до ръба на кея и се взрях надолу в мътните води на река Обол. Делф имаше право — аз не бях много опитен плувец. В Горчилище просто нямаше къде да се упражнявам.

Можех само да предполагам какво ме очаква в дълбините, но ако стоях и се маех, нямаше да ми стане по-леко.

Затова стиснах здраво пръчката, поех си дълбоко дъх и скочих.