Пазителката [bg]

Приближихме по паянтовите дъски и подпорите отдолу със скърцане се наклониха под тежестта ни. Вече мислех, че пристанът ще се срине и всички ще изпопадаме във водата, когато той изведнъж от само себе си се изправи и аз се озовах едва на крачка от лодката. Понечих да се прехвърля през борда й, но Рубес ми прегради пътя с веслото. То бе цялото мокро и покрито със зеленикава тиня.

— Какво има? — дръпнах се назад. — Нали сам каза, че ще се радваш да ни услужиш?

— Първо Рубес трябва да получи своето — изрече дрезгавият глас.

— Добре, каква е цената? — вторачих се в него.

Вместо отговор той отмести взор към дъното на малката лодка, а после отново към нас.

— Имам място за четирима — не повече.

— Но ние сме петима — огледах своите спътници.

— Четирима и не повече — повтори той.

Извадих пръчката.

— А аз пък ти казвам, че сме петима. Разбирам, че искаш да ти се плати, и съм готова да го сторя. Но всички трябва да прекосим реката.

Лодкарят се усмихна и забелязах, че зъбите му са кървавочервени. Освен това, едва сега ми направи впечатление, че ръката му, подаваща се изпод наметката, е цялата покрита с тъмни люспи, подобно на тялото на риба.

Той вдигна веслото и го насочи някъде над главата ми.

В следващия момент Делф изпищя. Обърнах се и го видях на колене, уловил слепоочията си с длани. Лицето му бе разкривено в агония. Сграбчих го за раменете, но той ме отблъсна, падна ничком и започна да се гърчи.

— Делф! Делф!

Петра и Лакланд също се впуснаха към него, но бяха възпрени от невидима сила.

Опитах да направя заклинание, което да облекчи страданията му, но нещо сякаш удържаше пръчката ми и не можех да я насоча.

Извърнах се към Рубес. Той продължаваше да стои по същия начин, с високо вдигнато весло, и аз разбрах, че то е източникът на мъките на Делф.

— Престани! — извиках. — Престани, умолявам те!

Лодкарят бавно свали ръце и Делф веднага спря да се гърчи, но остана проснат върху кея, поемайки конвулсивни глътки въздух.

Приклекнах до него и опитах да го обърна по гръб.

— Д-добре съм, Вега Джейн — изстена той. — Болката… си отиде.

— Защо, по дяволите, направи това? — процедих злостно към Рубес.

— Четирима в лодката. Не повече.

— Добре, да направим следното — първо трима, а после още двама. Така ще спазим проклетото ти правило.

Усмивката му изчезна и той вдигна костелив показалец.

— Едно пътуване. Не две.

Застанах насреща му и изправих рамене.

— Каква в крайна сметка е таксата ти? — Наистина не разбирах какво иска от нас.

Лодкарят обгърна с жест тъмните води.

— Един от вас трябва да плува, ако искате да стигнете отвъд. Ето това е таксата ми. Ако не я приемете, може всички да си останете тук. И да бъдете живи още няколко минути. — Взорът му се зарея в далечината. — Тя вече идва.

— Кой идва? — попитах рязко.

Очите му се впериха в моите като два съсирека пламтяща кръв.