Вратите на Рим [bg]

Гай се подхлъзна на покрива и одра колената и лактите си — жертваше сигурността заради бързината. Чу как капитанът вика подире му, но не се обърна. Не можеше да се задържи, можеше само да забави скоростта на падането си, докато се хлъзгаше към края на покрива и към улицата долу. Изруга, като се сети, че сандалите му са останали в стаята. Пусна тогата, но задържа меча — той със сигурност беше по-ценен, а можеше и да е по-полезен. Успя да се вкопчи в ръба на покрива и запълзя покрай него — не искаше да рискува да се изправи, ако отдолу го чакаха стрелци. Мъж с богатството на Цина можеше да има цяла армия в имението си, както имаше Марий.

Знаеше, че пухтящият и ругаещ капитан зад него не го вижда, и се огледа отчаяно. Как да излезе от затруднението? Трябваше да слезе от покрива. Ако останеше тук, щяха да го хванат и щяха или да го хвърлят надолу с главата, или да го замъкнат при Цина, за да го накаже. Разгневен от постъпката му, Цина щеше да е глух към молбите и щеше да го осъди на смърт по обвинение в изнасилване. Всъщност дори нямаше нужда да повдига обвинение — просто щеше да повика някой ликтор да екзекутира Гай на място. Ако решеше, можеше да накара и да удушат дъщеря му Корнелия, за да спаси честта на дома си — но пък Гай знаеше, че старецът държи на нея, и се надяваше, че тя няма да пострада от гнева на стария Цина.

Чу отдолу викове — домашните стражи блокираха всички изходи. Стърженето на подковани с желязо сандали по керемидите зад него все повече се приближаваше. Той си пое дълбоко дъх и побягна. Капитанът извика, но Гай не можеше да погледне назад — щеше да се подхлъзне и да падне. Най-близкият покрив беше твърде далече, за да прескочи на него; единственото укритие наблизо беше една звънарна с малко прозорче.

Гай се вмъкна в него. Помещението беше малко, със стъпала, които водеха надолу към къщата. Помисли да хукне надолу, но в ума му изникна друг план и той спря и зачака капитанът да стигне до прозорчето.

След миг той надникна през него и лицето му грейна, като видя младежа, хванат в клопка. После се помрачи от мисълта, че може да го убие, докато се вмъква в звънарната. Гай му кимна и се дръпна, за да му позволи да влезе. Капитанът се ухили злокобно, още задъхан от тичането, вмъкна се в звънарната, извади меча си и каза:

— Трябваше да ме убиеш, докато можеше.

— Щеше да паднеш от покрива, а на мене ми трябват дрехите ти, особено сандалите — отвърна спокойно Гай и вдигна меча си, без да се притеснява, че е гол.

— Ще ми кажеш ли името си, преди да те убия? За да го съобщя на господаря си — каза капитанът и зае нападателна стойка.