Агенцията [bg]

Изми ръцете си с дезинфектант, но текстурата остана залепена за дланта му като непоклатим фантом.

Майка му правеше кафе в кухнята, но той мина покрай нея, без да каже и дума, прекоси внезапното течение от климатика и отвори входната врата, през която нахлуха влажност и жега.

Дъждът беше спрял. Виждаше чак до реката и хоризонта. Някъде там беше „Съдърн Рийч“. Всичко беше тихо и неподвижно, но личаха смътни сводове от зелена и лилава светлина, които не трябваше да са там. Представи си как онова, което се намираше в Зона X, се разлива по земята и се простира през реката до Хедли.

— Оттук няма да видиш нищо — каза майка му зад гърба му. — Все още се опитват да ограничат ефекта.

— Докъде е стигнало? — попита той, потръпвайки. Затвори вратата и се върна в кухнята. Отпи от кафето, което бе сложила пред него. Беше горчиво, но отвличаше вниманието от ръката му.

— Няма да те лъжа, Джон. Положението е лошо. „Съдърн Рийч“ е изгубена. Новата граница е стигнала до портите. Всички са затворени вътре. — Споменът за изтъняващия дъжд зад директора. Грейс, Уитби и кой знае кой още сега бяха пленници на истински кошмар. — Може да спре и да остане там дълго време.

— Дрънкаш глупости — каза той. — Не знаеш какво ще направи.

— А може да набере скорост. Прав си, не знаем.

— Точно така, не знаем. Аз бях там, посред всичко. Видях как идва. — Защото ти ме прати там. Стон в недрата на предателството, последван от друга мисъл, когато видя умореното, тревожно изражение на лицето й. — Има обаче и друго, нали? Нещо, което още не си ми казала.

Винаги имаше.

Дори сега тя се поколеба. Не й се искаше да разкрие тайна, засекретена в страна, която след седмица можеше и да не съществува. После с равен глас каза:

— Замърсяването на местата, от които прибрахме геодезиста и антрополога, е проникнало през карантината и е продължило да се разпространява въпреки усилията ни.

— Боже Господи.

Въпреки притъпяващото действие на хапчето той изпита силно желание да се отърве от сърбящия го мозък, от пламналата си кожа, от плътта под нея, да стане толкова ефирен и лек, че да спре да вижда, да се отрече, да се отрече.

— Какво замърсяване?

Макар вероятно да знаеше.

— Онова, което изчиства всичко. Онова, което не можеш да видиш, докато не е станало твърде късно.

— И нищо ли не може да се направи?

От гърлото й се откъсна пресипнал смях, сякаш се опитваше да се изкашля.

— Какво да направим, Джон? Да се борим с него с подривна операция? Да замърсим всички тези места? Да пуснем тежки метали във водата?

Той я гледаше невярващо.

— Защо, по дяволите, ме изпрати в „Съдърн Рийч“, ако си знаела, че това може да се случи?

— Исках да бъдеш по-близо. Исках да знаеш, защото това те пази.