Вътрешният кръг [bg]

Обърна се отново към Демарко, извади кърпичка от джоба си и внимателно почисти лицето му.

— Тази нощ ще те оставя да поспиш, синко — промърмори той. — Силно се надявам да не изпаднеш в кома. Вероятно се питаш защо проявявам такива грижи за здравето ти, но отговорът е прост и едва ли ще те очарова: трябва да ти задам няколко важни въпроса, а в сегашното си състояние вероятно ще пукнеш, преди да получа отговорите.

Джилиан се върна с водата и аспирина. Тейлър внимателно повдигна брадичката на Демарко, сложи два аспирина в устата му, а след това му помогна да отпие няколко глътки от каната. Разбира се, Демарко се задави, но все пак успя да преглътне хапчетата, а Тейлър загрижено цъкна с език.

После се изправи, протегна се и лениво подхвърли.

— Морган, тази вечер ме мързи и няма да шофирам обратно до Фолкстън. Ще остана в къщата да погледам малко телевизия, а след това ще дремна в леглото на скъпата. Вие двамата с нея ще останете тук и ще държите глупака под око. Надявам се, че на разсъмване ще бъде достатъчно добре, за да може да говори.

Демарко направи отчаян опит да не заспи, но очите му просто отказваха да останат отворени. Изпита дълбоко отвращение от слабостта си, но не можеше да устои на желанието да се свие на топка и да заспи.

По някое време се събуди. Нощта беше непрогледна, а главата продължаваше да го боли, макар и малко по-слабо от преди. Опипа сламата около себе си и пръстите му докоснаха каната. Изпи няколко глътки вода и взе още един аспирин.

Имаше чувството, че се събуди още веднъж преди разсъмване, но не беше сигурен дали не е сънувал. Остана със смътното усещане, че в съседния бокс мърда някакво тежко животно, притиснало под себе си друго — по-малко, което отчаяно скимтеше.