Инстинкт на убиец [bg]

— Да не съм в черния списък за пътници? — пошегувах се.

Никакъв отговор.

— Сам ли опаковахте багажа си? — попита ме той.

— Не, камериерът ми го направи. Да, разбира се, че го опаковах сам.

— Куфарът ви непрестанно с вас ли беше?

— Куфарът ми? Какво искате да кажете? Тук на летището ли? По кое време?

— По което и да е време.

— Държа куфара в кабинета си, тъй като пътувам често. Понякога го отнасям със себе си вкъщи. Какъв е проблемът? Имаше ли нещо в него?

Отново никакъв отговор. Погледнах си часовника.

— Ще си изпусна полета — казах. — Къде ми е мобифонът?

— Не бих се тревожил за полета — отвърна той. — Със сигурност няма да сте на него.

Зачудих се колко ли често му се случваше да тормози пътниците и да ги плаши. Все по-рядко, реших накрая. Все пак от 11 септември бе изминало доста време.

— Слушайте, имам изключително важна делова среща. С председателя на борда на корпорацията ни. „Ентроникс“.

Отново си погледнах часовника и си припомних думите на Франи, че само този полет може да ме отведе навреме до Калифорния за срещата с Накамура-сан.

— Имам нужда от мобифона си — казах.

— Не е възможно, господине. В момента проверяват съдържанието на куфара ви и взимат проби.

— Проби?

— Да, господине.

— Какви проби?

Пак останах без отговор.

— Ще ме качите ли поне на следващия полет? — попитах.

— Нямаме нищо общо с авиолиниите, господине. Нямам представа какви са следващите полети, нито дали има места в тях.

— Поне тогава ми позволете да използвам телефон, за да си уредя полет.

— Не мисля, че ще можете да хванете следващия полет, господине.

— Какво означава това? — ядосах се.

— Не сме приключили с вас.

— Не сте приключили с мен? Какво става тук? Да не се намираме в Източен Берлин?

— Господине, ако не снишите тона си, ще ви арестувам.

— Дори да ме арестувате, трябва да ми позволите едно обаждане.

— Ако искате да ви арестуваме, с удоволствие ще го уредя.

Той се изправи и излезе навън, като затвори вратата след себе си. Чух изщракването на ключалката. Пред стаята стоеше тип от Националната гвардия, с войнишка подстрижка и камуфлажни дрехи. Какво, по дяволите, ставаше?

Минаха около двадесетина минути. Определено бях изпуснал полета. Зачудих се дали някоя от другите авиолинии имаше полет, който щеше да ме отведе в Калифорния преди единадесет часа. Може би пък щях да успея да шофирам бързо от летището и да стигна до Санта Клара навреме. Или поне с малко закъснение.

Непрестанно си гледах часовника. След още около двадесет минути двама бостънски полицаи — мъж и жена — влязоха в стаята, показаха ми значките си и помолиха да видят билета и бордната ми карта.