Черния мустанг

— Ято Инда ли? Ако не се лъжа, това име означава Добрия мъж. Кой е баща ти?

— Един бял ловец.

— А майка ти?

— Дъщеря на апачите.

— Тогава името е вярно. Ами защо се скиташ из тази местност, която е в земите на команчите и където няма никакви апачи?

— Моето племе не може повече да ме търпи у дома.

— Защо?

— Защото съм приятел на бледоликите.

— Хм! Значи си прокуден? И това сигурно е вярно, защото имаш само един нож. Значи са ти взели пушката.

— Ято Инда ще отиде при бледоликите и там ще си купи пушка.

— Аха! Обстоятелството, че индианците са те прокудили, е препоръка за нас, но ако искаш да си купиш пушка, трябва да имаш пари, нали?

— Ято Инда няма нужда от пари.

— Тъй ли? Да не мислиш, че ще ти я подарят?

— Не. Бледоликите нищо не подаряват. Обаче те са доволни и ако за пушките и Огнената вода получат злато вместо пари.

— А-а, Огнена вода! Изглежда ти я пиеш с голямо удоволствие, а?

— Така е! — отвърна метисът с най-искрения и най-откровен тон, какъвто изобщо може да има.

— Значи нямаш пари, но затова пък притежаваш нъгитс. Тъй ли е?

— Ято Инда няма злато, но ще търси, докато намери.

— Звучи така, сякаш си решил да откриеш прочутата Бонанса ъф Хоуака!

Негово величество си въобразяваше, че е подхванал много хитро разговора. Далеч по-хитрият метис не го извади от заблуждението му, а като придаде на лицето си глуповато горд израз, отвърна:

— И моят бял брат ли е чувал за тази бонанса? Изглежда той я смята за лъжа, за някаква измислица.

— Наистина е така, защото изобщо не е възможно на едно място да има събрано толкова злато, както казват.

— Уф! — възкликна метисът още по-самоуверено. — Не е лъжа, бонансата действително съществува.

— Действително ли? Да не би да знаеш къде е?

— Да, знам и… уф, уф, уф! — прекъсна се той изплашено и опита да поправи грешката си. — Знам, че съществува.

Човек лесно може да си представи с какво голямо напрежение белите следяха този разпит и какъв вътрешен триумф изпита предводителят им, когато метисът се издаде по такъв начин. «Величеството» направи една крачка към Ик Сенанда и рече:

— Ти изплю камъчето, каза повече, отколкото искаше. Не само знаеш, че бонансата ъф Хоуака съществува, но дори знаеш къде се намира!

Той изрече тези думи със съвсем друг тон, за да сплаши метиса и изглежда това му се удаде, понеже, изпаднал сякаш в голямо затруднение, Ик Сенанда със запъване отговори:

— Аз… аз… не знам… не знам, защото аз… не бива… да..

— Не бива да го казваш нали? Ето че си призна, сега вече те спипах, момчето ми!

— Не… не… не! Нищо не знам!

— Млък! Знаеш! Къде е бонансата? Ще признаеш ли? Ще кажеш ли истината?

— Аз… няма какво да признавам, защото… защото нищо не знам!

— Тъй! Подлец такъв, сега ще ти докажа, че ни лъжеш. Внимавай!

С бързо движение той посегна към пояса му и измъкна кожената кесийка. Понеже кожата не беше зашита, а само сгъната, тя се разтвори и съдържанието й се изсипа на земята — повече от една шепа нъгитс. Ужасеният метис извика светкавично и се наведе да събира пръсналите се златни зърна. Но белите бяха още по-бързи от него. Най-близкостоящите се хвърлиха на земята и грабнаха златните късчета преди Ик Сенанда да успее да се добере макар до едно от тях. «Негово величество» го сграбчи с две ръце, рязко го изправи на крака и му кресна: