Черния мустанг
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Отечество»
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Черния мустанг». Краткое содержание книги:
Пътят на команчите беше труден, защото една голяма част от него трябваше да изминат през нощта, а и бяха принудени да вървят през труднопроходими местности, тъй като по-удобните и по-хубави маршрути твърде вероятно щяха да бъдат използвани от белите, които лесно можеха да забележат оставените от индианците следи.
И така, команчите неуморно преодоляваха през цялата нощ планини, труднодостъпни долини и проломи. Когато се развидели, те спряха за кратко време да си поотдъхнат и да изядат по едно парче студено бизонско месо. После отново продължиха и то с такова усърдие, че когато предобедът се преполови, те се озоваха съвсем близо до Естрехо .
Тази местност беше много удобна за техните цели. От запад на изток се простираше тясна планинска верига, покрита с гъста гора. Малко преди самия си край веригата бе пресечена от север на юг от пролом, образуван както от продължителната бавна дейност на водата, така и от внезапно развихрили се вулканични сили, отцепили отвесно последната част от планината. И така, споменатата верига завършваше с един губещ се в равнината нос, най-крайната част от който бе като отсечена. Вече казахме, че носът бе покрит с гъста гора, обаче по съвсем естествени причини отрязаният му връх беше напълно гол. Той се състоеше от твърда кварцова скала, в чиято компактна маса се врязваше, водейки надолу, доста дълбок улей, широк на места не повече от десетина крачки, за да завърши внезапно пред отвесно издигаща се стена. И скалите от двете страни на този улей бяха толкова гладки и стръмни, че нямаше нито едно-единствено място, откъдето можеше да се изкачат хора. Изглежда сякаш тук природата бе работила с огромен трион, за да не остави за човешкия крак никаква опорна точка. Не се виждаше никакво дърво, нито храст и изобщо никакво растение, което да е успяло да намери място за корените си, или каквато и да било подхранваща почва.
Този тесен пролом беше наречен Естрехо де куарсо и именно за него «величеството» бе споменал, че сигурно е образуван от съществувалия някога водопад.
След пристигането си команчите се оттеглиха в гората, без да се приближават до входа на Естрехо. Постъпиха така, за да не оставят никакви следи. Само вождът отиде до теснината да се убеди, че той и хората му се намираха сами в тази местност. Когато се върна при воините си със задоволителен резултат, те вече усърдно се бяха заловили да събират необходимите за огъня сухи клони и да ги връзват в удобни за носене наръчи.
Малко по-късно те забелязаха метиса, който се приближаваше, яздейки през равнината. Той нямаше как да знае точно на кое място се намират и затова му извикаха. След като остави при тях съвсем изтощения си кон, който не биваше да бъде забелязан от белите, Ик Сенанда показа на Мустанга донесените нъгитс, а вождът му даде още няколко подробни указания как да се държи. После метисът се отдалечи, за да започне да играе своята не съвсем безопасна роля. Тъй като бяха доста хора, скоро команчите събраха повече дърва, отколкото бяха необходими за целите им и тогава вече можеха да си починат от напрегнатия и тежък поход. С алчно напрежение те зачакаха пристигането на бледоликите.
Белите съвсем не подозираха, че в Естрехо ги дебне толкова голяма опасност. Понеже нямаха бърза работа, на следващия ден те спаха до късно и напуснаха бивака си, без да забележат никаква следа от двамата врагове, които се бяха промъкнали до тях и ги бяха подслушали. Белите яздиха до обед, когато стана много горещо и затова позволиха както на конете, така и на себе си един час почивка. После продължиха ездата, докато най-сетне стигнаха на около три английски мили от Естрехо. Пътят им се спусна в една падина, където растеше самотно дърво. Предводителят на групата, който заедно със своя любимец Хум беше начело, посочи натам и каза:
— Виждате ли онова дърво ей там долу? Познато ми е. То ми служи за знак, по който разбирам, че ако продължим да яздим, както досега, още един час, ще стигнем до Естрехо.
При тези думи мъжете насочиха погледи към дървото и един от тях, който имаше много остро зрение, се обади:
— Ваше Величество, освен дървото виждам и още нещо. Ако не се лъжа, в сянката му лежи някакво животно, а може и да е човек.
— Хм! Сам-самичък човек тук, в тази толкова затънтена и все пак тъй опасна местност! Да не би да е някой Гамбусино, който е чул за бонансата и търси наоколо злато? Я да го огледаме по-внимателно!
Съвсем скоро разбраха, че това наистина не е животно, а човек, който беше легнал в сянката на дървото и изглежда спеше. За да го изненадат, предводителят и неколцина от хората му слязоха от седлата и тихо се отправиха към него, докато другите съвсем бавно ги следваха на конете.